— Майлс ще си има братче или сестриче — въодушевено изрече Болд.
— В такъв случай, моите поздравления.
— Благодаря.
В дома му на Беринсън, както винаги, цареше пълна бъркотия. Той водеше стопроцентов ергенски живот, който описваше като магически реализъм, защото напоследък се бе пристрастил към латиноамериканските писатели. Болд на свой ред наричаше начина му на живот хедонизъм, подсилен от щедри количества марихуана, която всъщност пораждаше и магията.
Беър бе малко по-нисък от метър и осемдесет. Беше набит, с тъмни арабски черти и изразителни кафяви очи — често подути и кървясали. Притежаваше „Големия майтап“ — бар, ресторант и клуб, който се помещаваше непосредствено под тях и в който Болд често свиреше в малките часове на нощта.
— Мислех, че ще те намеря на долния етаж.
— Оркестърът и програмата са ужасни. Наел съм много неподходящи хора.
— Заведението ми се стори препълнено.
— Никога не съм могъл да си обясня лошия вкус на публиката.
Беринсън натисна дистанционното и загаси телевизора.
— Реших да се кача тук и започнах да сменям каналите. И знаеш ли какво си мисля? Цялата информация, с която ни заливат, е първокласен боклук. Пълна помия. При наличието на тридесет канала пак няма какво да се гледа. Трудно ми беше да го повярвам, но това е самата истина. Накъдето и да погледнеш — все безвкусица и пошлост. Петстотин канала? И какво от това, по дяволите? Нула, умножена по петстотин си е пак нула.
Двамата седнаха. Беър си сви цигара. Полицаят у Болд се изкуши да го помоли да не пуши трева, но реши да не го прави поне тази вечер.
— Май отново се озовах в задънена улица — сериозно рече Болд.
Беър кимна.
Приятелството, което ги свързваше, бе такова, че Болд не изпитваше потребност да се оправдава пред Беър или пък да търси одобрението му. През годините винаги се бяха поддържали, преживели бяха заедно много добри и лоши мигове.
— Отново се започна старата песен — затънал съм до гуша в работа. Всички останали — Лиз, Майлс, ти и другите приятели, се озовахте на заден план. Толкова работа имам, че не мога дъх да си поема. Имам чувството, че съм погребан… заедно с няколко жертви.
— Искаш ли почивка?
— Имам нужда от почивка. А това са две различни неща.
— За мен? Та това тук е само един шибан клуб. — Преди около година данъчните власти бяха затворили клуба и конфискували по-голямата част от собствеността на Беър, но той се бе опълчил срещу системата и бе спечелил. Сега отново притежаваше заведението, макар че на моменти продължаваше да се оплаква от него. — За какво говорим всъщност? За свобода или за бягство от работата ти?
— За малко лично пространство. За възможността да стоя далеч от смъртта повече от три седмици годишно. Три седмици, които не помня от кога не съм ползвал. Обичам тази работа и тук се корени истинският проблем.
Беър запали цигарата.
— Последно, мразиш ли, или обичаш работата си?
— Изтощен съм. Съсипан съм от умора. А в такива моменти обикновено започвам да говоря глупости.
— Ти постоянно дрънкаш глупости. — Беър се ухили доволен от себе си и дръпна от цигарата. После я остави в пепелника и задържа дима в дробовете си безкрайно дълго. Когато най-сетне издиша, от устата му излезе изненадващо малка струйка дим.
Болд се обади:
— Мисля, че измежду хората ми има негодник.
— От твоя отряд?
Болд кимна.
— Това е ужасно.
Още едно кимване.
— Един тип, когото харесвам.
— И какво правиш по въпроса?
— Крия истината от него. Стоя отстрани и наблюдавам. — Болд замълча за момент, а после додаде: — Някой проникна с взлом в дома на Дафи. Може дори да я е следил преди това.
— И смяташ, че е твоят човек?
— Държи първо място в списъка на заподозрените.
— Има добър вкус, щом се е залепил за Дафи — подметна Беринсън и побърза да добави: — Само се пошегувах.
— Какво правиш, когато подозираш някой барман, че бърка в касата? — попита го Болд.
— Наблюдавам го. Залагам му капан.
— И получава ли се?
— Понякога. Разбира се. Знаеш ли, мошениците стават много непредпазливи. Започват да си въобразяват, че са непобедими. Ако става дума за нещо дребно и аз просто искам да го прекратя, отивам при човека и му го казвам направо. Ако обаче нещата са сериозни, залагам цяло минно поле, а после подлагам крак на негодника. Ето така. — Той отново пусна телевизора и започна да превключва каналите. На екрана се появи черно-бяло изображение на вътрешността на заведението — камерата бе поставена точно над бара и наблюдаваше касата, както и няколко от столовете с клиенти. — Никой не знае за това.