— Сигурен ли си?
— Странно, че ми задаваш точно този въпрос. Някои хора очевидно се досещат. Гледат право в камерата. Не могат да я видят — скрита е зад огледалото — но очевидно усещат присъствието й. Нещо като шесто чувство. Но след известно време спират да се притесняват. Стават непредпазливи. Претръпват. Също като крадливите бармани. — После додаде: — Може би ти просто си претръпнал, Лу. Може би се взираш прекалено дълго в това огледало.
— А ти може би си дрогиран.
— Никакво може би. Гипсиран съм. — Изчака минута и попита: — И какво е твоето извинение?
— Мисля в момента.
— Значи това било. Винаги съм се чудил как изглежда един човек, когато мисли.
Шосвиц нареди на Болд да си вземе два почивни дни в края на седмицата. В отдела съществуваха правила за работното време и за броя на часовете, прекарани на служба без почивка — правила, които непрекъснато се нарушаваха, но влизаха в сила винаги, щом някой началник като Шосвиц решеше, че е време да се намеси. Въпреки това Болд прекара ранната сутрин в кухнята, заровен в купчина документи.
— Навън спря някакъв мерцедес и ми се струва, че търсят теб — обяви Елизабет Болд, която стоеше до прозореца и надничаше иззад пердето. — Кой е този, който идва без предупреждение в осем и тридесет в събота сутринта? А и аз! Виж ме на какво приличам!
Болд бе станал преди час. Бавеше Майлс, седнал до кухненската маса с бебешка лъжичка в едната ръка и с химикал в другата. Спал бе само четири часа и му личеше.
Лиз бе облечена с бяла сатенена роба с остро деколте. Робата беше разкопчана до кръста и силно пристегната с колан. На краката си бе обула черни китайски пантофки, които използваше като домашни чехли и които подсилваха елегантността й. Тъмната й коса бе силно опъната назад от съненото й лице и привързана с тюркоазнозелено ластиче, на ушите й проблясваха сребърни обички.
— Аз смятам, че изглеждаш фантастично — каза й Болд, подаде й първата й чаша кафе за деня и погледна през прозореца. — О, майната му!
Болд рядко ругаеше и жена му веднага застана нащрек.
— Лу?
— Адлър е. — Бързо тръгна към входната врата, за да отвори, като се оправдаваше отбранително. — Изобщо не съм го планирал.
— Аз изчезвам — заяви жена му и бързо се оттегли.
Майлс зърна майка си и зарева за нея, като я видя да изчезва в спалнята — видение от сатен и блестяща кожа.
— Ей сега, миличък — подвикна му тя, но думите й само усилиха копнежа на детето.
Болд рязко отвори вратата и рече:
— Влизай! — Затвори я толкова бързо, че Адлър изобщо не се поспря, за да наруши ритъма си. — Какво търсиш тук?
Очите на Адлър изглеждаха кървясали, кожата му имаше нездрав сивкав оттенък. Облечен бе с омачкана синьо-зелена риза, избелели сини дънки и кожени обувки с кожени връзки. Носеше златен часовник. И имаше нужда от бръснене.
— Закривам компанията — обяви той. — Реших, че е редно да ти го кажа, преди да свикам пресконференция.
На Болд му се прииска да го удуши начаса, но се постара да запази спокойствие.
Предложи му кафе и Адлър прие. Твърде изнервен, за да седне, Адлър се усмихна неискрено на Майлс и започна да кръстосва из малката кухничка, като си играеше с нещата, които намери върху кухненския плот. С неясен глас започна да обяснява:
— Всички медии говорят само за това — за смъртта на онова семейство… твърдят, че се смята, че натравянето е причинено от E.coli. Но не става дума за това, нали?
— Най-напред трябва да се опиташ да се успокоиш — строго го посъветва Болд. — И съзнавам, че никак не е лесно да го направиш.
— Мислех, че ще поискаш да изтеглим всичките си продукти от пазара.
— Ял ли си нещо?
— Да ям? Шегуваш ли се? И какво ще ми препоръчаш за закуска? Малко супа може би?
— Спал ли си?
В очите на Адлър проблесна гняв.
— В момента не става дума за мен. А за онова нещастно семейство. За усилията, моите и на Тап, да се задържим на пазара, защото откажем ли се веднъж — особено пък в резултат на подобна ситуация — после ще бъде почти невъзможно да си възвърнем изгубените позиции. Става дума за човешката алчност, сержант. И за егото — за желанието ни да запазим нещо, за което сме се борили упорито години наред. И сега всичко свърши.