Таплин продължи да роптае.
— Ако се поддадем на такова изнудване и пресата научи за това… ще изглеждаме слаби в очите на обществеността. И никога няма да се отървем от изнудвачи като този. Никога! Това ще е краят на компанията.
Адлър потъна в размишления. Болд предпочете да замълчи. Адлър се вгледа в очите му, сякаш търсеше там верния отговор.
Сержантът каза:
— Ако имам някакво право на мнение, бих предпочел да вървя по следите на известна парична сума, а не да разследвам смъртни случаи като този със Слейтър Лоури.
Адлър погледна часовника си, обърна се към Таплин и рече:
— Ти знаеш кой посещава места като това… планетариумите? Деца. Деца като моята Корки, като твоите Питър и Емили. Деца като Слейтър Емерсън Лоури. Какво ще стане, ако разгневим този тип? Какво ще правим, ако се окаже, че сме виновни за смъртта на няколко стотици деца като Слейтър Лоури? Как ще живеем с такава вина и отговорност?
Таплин го изгледа студено.
— Нямам отговор на тези въпроси, Оуен.
— Аз обаче имам — заяви Адлър. — Кени?
— Болд е прав — отвърна Фаулър. После се обърна към Таплин. — Много добре разбирам и вашата гледна точка. Плащайки откупа, ще станем уязвими, ще ни връхлетят всякакви кошмари — но те поне ще бъдат само финансови. Смятам, че Болд има право — този тип ни дава възможност да променим сегашната ситуация. Пари вместо човешки жертви. И мисля, че сме длъжни незабавно да се възползваме от тази възможност.
— Аз също — съгласи се Адлър.
Таплин примирено събра разхвърляните пред него бумаги, натъпка ги в куфарчето си и го затвори. Нито веднъж не погледна Болд.
— Ще се погрижа сумата да бъде преведена веднага.
— Мисля, че трябва да започнем с по-малка сума — рече Фаулър, адресирайки думите си към Дафи. — С половината може би. Така ще го принудим да продължи да поддържа връзка с нас.
— Подкрепям това предложение — съгласи се тя.
— Ще разговарям с ръководството на банката — намеси се Болд. Благодари на Адлър и додаде: — Взехте правилното решение.
Адлър се залюля на пети и отвърна:
— Времето ще покаже.
Осемнадесет
Болд тръгна обнадежден за срещата, която си бе уговорил с отговорни служители в банка „Пак-Уест“. Може би чрез тази банкова сметка — която поради цял куп причини Болд и колегите му смятаха за фалшива — Консервния убиец съвсем неволно бе оставил следа, която можеше да ги отведе до него, или нея… Болд си имаше своите основания да покани и Дафи на срещата — тя трябваше да потърси психологическо обяснение за решението на изнудвача да си открие банкова сметка.
Както се бяха разбрали предварително, двамата напуснаха Сиатъл сентър поотделно. Болд се срещна с Дафи в къщата й във водата, където изпиха по един чай и обсъдиха стратегията си на предстоящата среща в банката.
Болд й разказа за пожара в „Лонгвю фармс“.
— По гласа ти разбирам, че обвиняваш себе си, загдето си изпратил шерифа там. Не можеш да си позволиш подобни чувства, Лу. Имаме нужда от теб — от целия ти опит и самообладание.
— Нещо във втория факс те притесни.
— Променяш темата. В момента разговаряме за Лу Болд.
— Какво точно? — продължи да настоява Болд, отказвайки да говори за себе си.
— Нещо дребно — този път не бе посочил кой ще е виновен, ако се случи нещо. Във всички предишни факсове изрично подчертаваше, че Оуен носи цялата вина. Но не и в последния.
— И намираш това за важно?
— Да, внушаването на чувство за вина и отговорност е от изключителна важност. Той или тя, не желае да поема отговорността за отравянията. Държи да подчертае, че цялата вина носи Оуен. И докато Оуен е виновен за нещастните случаи, те могат да продължат. Странното в случая е, че нашите истински неприятности ще започнат в момента, в който отговорността престане да бъде приписвана на Оуен. Чувството за вина би могло да накара нашия убиец да превърти напълно. А ние не бихме искали това да се случи.
— А ти смяташ, че последният факт подсказва, че това вече е станало. — Болд не задаваше въпрос, той само констатира факта.