„Това не е ли същата кола?“, зачуди се тя. Изглеждаше й ужасно позната. Беше паркирана срещу входа на пристана, на който бяха закотвени плаващите къщи. Каква беше марката й? Японска? С регистрационни номера от Детройт? Искаше й се да разбира повече от коли. Помисли си, че цветът е абсолютно същият. А също и размерът. Тъмносиня. Малка количка. Никакви особени отличителни белези. Точно колата, която един професионалист би избрал, за да наблюдава някого! Точно подобни параноични мисли вкарваха човек в сериозни неприятности. Съществуваха най-различни термини за състояние като нейното… като мания за преследване например. Веднъж бе чула да използват термина заболяване на Оливър Стоун и тогава бе избухнала в смях. Сега обаче изобщо не й бе смешно.
Тя пое по редовния си вечерен маршрут. Зави надясно по Гейлър, а после отново сви по Ейстлейк — тактика, сходна с четирите последователни десни завоя, които се използваха при следене чрез превозно средство. Дафи хвърли един поглед през рамо. „Бъди нащрек!“, нашепваше й някакъв вътрешен глас. А това беше симптом номер едно.
Дафи пробяга още четвърт миля и буквално подскочи във въздуха, когато някаква синя кола я настигна и задмина. Веднага си даде сметка, че това е друга синя кола. Ядосана на себе си, тя реши да съкрати бягането и пое по обратния път. Вече се смрачаваше. Докато се прибере у дома, щеше да е напълно тъмно. Обикновено бягаше след работа на светлината на уличните лампи, но тази вечер подобна мисъл никак не й се нравеше. Не й харесваше, че съкрати маршрута почти наполовина, но се надяваше да навакса следващата вечер.
Дафи бягаше бързо, напрягаше се повече от обикновено поради по-късия маршрут. Сивият й анцуг бе потъмнял от пот под гърдите и на гърба. Косата й лепнеше за врата й, бялата лента около китката й, с която бършеше потта от лицето си, бе цялата наквасена.
Дафи обикновено използваше вечерните си кросове за медитация — опитваше се да си почине, да мисли колкото е възможно по-малко. Махна с ръка на една съседка, доволна от факта, че вижда познато лице, а жената й се усмихна широко и махна в отговор. Макар че не се познаваха официално, Дафи знаеше всичко за тази жена — такива бяха отношенията в тяхната колония във водата. Въпросната съседка бе доктор по медицина и работеше на доброволни начала в местната клиника за бедни. Съпругът й, бивш свещеник, сега пишеше книги. Двамата живееха в малка къщичка във водата, която излъчваше особено очарование — никаква претенциозност и натруфеност. А и двамата винаги поздравяваха хората, които срещаха по време на разходките си.
Едно мърляво куче лениво прекоси пътя, като не обърна никакво внимание на лъскавия черен котарак, излегнал се върху пощенската кутия в края на пристана.
Дафи извървя последните метри, за втори път през този ден надникна в пощенската си кутия и тръгна по пристана.
Не бе изминала и половината път, когато кожата й настръхна, но тя го отдаде на лекия ветрец, който полъхваше откъм езерото.
Дали от предпазливост, или от обхваналата я параноя, но Дафи внимателно огледа къщата си докато се приближаваше. Беше малка, по-малка от двадесет и пет квадратни метра, но гледана отвън, изглеждаше поне два пъти по-голяма; Дафи чуваше зад гърба си неспирния грохот на движението по магистралата — далечен, но натрапчив. В този момент шумовете й се струваха по-силни, ъглите и ръбовете й изглеждаха по-остри. Сърцето й биеше учестено, но тя забави крачка. Повишената чувствителност на сетивата й като че ли бе възникнала от само себе си, но Дафи Матюс, психологът, знаеше, че няма безпричинни реакции — нещо бе задействало рефлексите й. Ченгето, с което работеше в момента в клиниката за рехабилитация на оцелели след престрелки служители, описваше сходни усещания непосредствено преди избухване на престрелката. Болд би го нарекъл инстинкт, но Дафи предпочиташе да говори за рефлекси. Може би бе доловила нещо необичайно — звук, миризма, образ… станала бе жертва на околните влияния.