Въздухът миришеше на дървени въглища. Дафи долови бръмченето на хидроплан, който излетя някъде в далечината. Наблизо работеше телевизор, чуваше се неприятният смях, съпътстващ повечето телевизионни предавания.
Лицето й пламтеше от бягането, кожата я сърбеше от потта. Мозъкът й работеше напрегнато, опитвайки се да си изясни положението.
В същото време Дафи започна диалог със самата себе си, упреквайки се, че се държи като истинска параноичка. Ама че си бебе! Освен това се стараеше да се пребори с гласовете на неколцина приятели — и Лу Болд беше измежду тях — които се бяха опитали навремето да я накарат да се откаже от покупката на плаващата къщичка. С течение на времето добрата инвестиция ги бе принудила да млъкнат — къщата в момента струваше цяло състояние и тя едва ли би могла да подбере по-подходящ момент за закупуването й. Но домът й беше много изолиран, а тази вечер й се струваше прекалено самотен и уединен.
„Влез в къщата!“, рече си тя. Наведе се да вземе ключа, който бе завързала за една от връзките на гуменките си. „Влез в къщата!“ повтори вътрешният й глас — този път по-високо и убедително.
Дафи отключи вратата, остави я леко открехната и бързо се запъти към най-близката лампа, за да пусне осветлението. Лампата стоеше на една масичка заедно с дамската й чанта. В чантата бе пистолетът й. Лампата проблесна за миг и угасна. Крушката бе изгоряла.
Дафи почувства течение зад гърба си. Входната врата се затвори от вятъра. Стресната, Дафи се хвърли натам, спусна резето и заключи. Непрогледна тъмнина. Въпреки това нищо — дори и пълният мрак — не можеше да я принуди да отвори тази врата отново. В безопасност! Тя бавно запристъпва напред, представяйки си мислено разположението на мебелите: право пред нея бе всекидневната, по средата на която имаше малко канапе и масичка, люлеещ се стол и печка на дърва. Вдясно от нея се намираше тясната стълба, която водеше към малката й спалня и балкончето; вляво беше миниатюрната кухничка, отделена с барплот, облицован със сини плочки, пред който бяха поставени два стола. До кухнята имаше малко антре, от двете страни на което имаше вградени гардероби, а в края му се намираше задната врата.
Очите й започнаха да привикват с тъмнината. Дафи протегна ръка и хвана страничната облегалка на люлеещия се стол. Добре! Знаеше точно къде се намира. През прозореца зад канапето проникваше слаба светлина откъм езерото — беше прекалено бледа, изглеждаше сивкава и призрачно студена. Дафи направи крачка напред и вляво и без да иска се блъсна в дървения подпорен стълб. Малки вълнички се блъскаха в пристана… сякаш някакво животно ближеше лапата си. Хладилникът бръмчеше силно. Лампата, към която се бе запътила, се намираше вдясно от нея — вече различаваше неясния й силует.
Дафи прекоси стаята. Тъкмо когато стигна до лампата, чу проскърцването на дъска. Идваше от задния край на къщата, в близост до кухничката. Дафи напомни сама на себе си, че плаващата къща постоянно издава подобни шумове. Във всяка друга нощ тя вероятно изобщо нямаше да обърне внимание на скърцането. Но точно този звук й беше до болка познат — почти като гласа на стар приятел. Преди около година, при един силен дъжд през задната врата бе протекла вода и бе намокрила дъските на пода. Само една от тях скърцаше — звукът наподобяваше цвърченето на птица — когато някой стъпеше отгоре й. А това бе точно звукът, който бе чула преди миг.
Тя замръзна неподвижно. Палецът й бе върху ключа на лампата, в гърлото й напираше нещо средно между поздрав и вик на ужас. „Трябва да е било нещо друго“, разумно допусна някакъв глас в главата й.
Няма нищо! Нали така?
Но гласът я предупреди: „Някой трябва да е стъпил върху онази дъска, за да изскърца тя по този начин“.
Сърцето й се сви болезнено. Ушите й пламнаха. „Аз съм прекалено обучена“, помисли си тя, когато в главата й нахлуха десетина инструкции от полицейското й обучение. „Това е само параноя.“ Дафи внимателно обмисляше всяка мисъл и подозрение, опитваше се по възможно най-убедителен начин да открие противоречия и несъответствия.
Излез от къщата! Повикай някого! Потърси помощ!
Запали осветлението и виж… Няма нищо.
Иди вземи пистолета и тогава запали осветлението.
Пистолетът се намираше в дамската й чанта, а тя беше върху масичката до входната врата.
Самата й нерешителност я тормозеше. Презираше се за бездействието си — полицай, замръзнал от страх.