Твърде бързо бе огледала помещението вдясно от нея. „Сигурно се е криел в банята“, осъзна Дафи и в следващия миг блъсна главата си в отсрещната стена. Долови две тромави стъпки, задната врата се отвори, после до слуха й долетяха още стъпки. Представи се как натрапникът прескача на съседната платформа, прекосява палубата на съседната къща, а после несъмнено се прехвърля и на следващата. Движеше се твърде бързо, за да успее да го спре. Освен това беше прекалено тъмно.
Дафи се изправи, насочи се към задната врата и излезе навън, като държеше пистолета с особено внимание. Знаеше, че го е изпуснала, но обучението и собственото й спокойствие изискваха от нея да се увери, че районът е чист. Не направи никакъв опит да го преследва и залови. Мислеше единствено за самозащита. Районът наистина беше чист — наоколо беше достатъчно светло, за да е сигурна в това. Дафи отново влезе в къщата, затвори и заключи задната врата, бързо се приближи и провери предната, която все още бе заключена.
Намери прожектора, тръсна го няколко пъти, но и той отказа да свети. Тъмнина.
Разтреперана от нерви, със сърце, което блъскаше в гърдите й като обезумяло, пред прага на нервен срив, Дафи заобиколи ъгъла, намери един стол, който предложи здрава опора за отмалелия й гръб, и като не изпускаше от поглед входната врата, хвана шнура на телефона и го придърпа към себе си.
Двадесет минути по-късно чу Болд да тича по пристана и му отключи вратата.
Той я освети с фенерчето си и възкликна:
— Исусе!
— Таблото с бушоните е в гардероба до задната врата. Аз не посмях да отида дотам — каза му Дафи.
Миг по-късно Болд се провикна:
— Тези палта достатъчни ли са ти?
Думите му я накараха да се разсмее. Да се почувства по-добре. А също и светлината, която заля стаята.
Хладилникът отново забръмча. Часовникът на микровълновата фурна премигна срещу нея.
Болд се появи иззад ъгъла, понесъл в ръка шапката й от леопардова кожа.
— Ако питаш мен, време й е да я подариш на Армията на спасението. — Дафи се разсмя. Главата я заболя отново. Болд видя, че премигва от болката. — Трябва да те щракнем няколко пъти — отбеляза той. Имаше предвид рентгенови снимки.
— Бих предпочела да изпия чаша вино.
Той й наля.
— Не искам да ти досаждам, но мисля, че трябва да те прегледа лекар.
— Може би по-късно, а?
— Ти си решаваш.
— Сигурно си много добър съпруг — отбеляза Дафи.
Не вложи никакви задни мисли. Искаше само да му направи комплимент, но Болд се почувства неловко. Думите й го накараха да си помисли за Лиз и Майлс, които бе зарязал вкъщи без никакви обяснения. Накараха го да си спомни за Оуен Адлър. После отново погледна челото й и рече:
— Той взел ли е нещо?
— Не съм гледала — отвърна Дафи. Погледна го право в очите и заяви: — Това не беше обикновено влизане с взлом.
— Не, разбира се. Не и когато става дума за дома на ченге.
— Нямах предвид това. — Тя опита виното. Беше добро на вкус. Отпи още малко.
— А какво тогава?
— Напоследък ме следят… наблюдават ме… не зная… Постоянно има някой около мен. — Отново отпи. — Но че тази вечер тук имаше някой, съм абсолютно сигурна.
Болд не се опита да спори; не зададе никакви въпроси. Просто се залови за работа. Понякога това бе единственото нещо, което можеше да стори.
Проведе цялостно претърсване на къщата. Дафи беше скрупульозно спретнат и подреден човек и той съзнаваше, че няма да му е трудно да открие следи от присъствието на взломаджията. Спалнята беше подредена. Вече бе видял кухнята. Огледа банята, предната част на къщата, задното антре и гардеробите. През цялото време Дафи седеше на стола си, притиснала кърпа с лед към челото си. Виното в чашата прогресивно намаляваше.
Болд нахлузи ръкавици и огледа къщата за втори път. Сега вече отваряше чекмеджета, проверяваше рафтовете и гардеробите. От години не бе разследвал кражби и обири с взлом, но знаеше какво да прави — през годините бе претърсвал и оглеждал твърде много помещения, в които са били извършени убийства, за да се затрудни от един обикновен оглед.
При третия си оглед на жилището той съсредоточи вниманието си върху дребните детайли — търсеше зацапани петна по стъклата на вратите и прозорците, пропълзя на четири крака по целия под, като се оглеждаше за следи от човешко присъствие, хартийки, та дори и косми от домашни любимци (Дафи нямаше животно в къщата). Ако е била преследвана от някой предсрочно освободен престъпник, я грозеше една опасност; съвсем иначе изглеждаха нещата, ако някой просто е бил привлечен от привлекателния й външен вид. Неизвестно по какви причини, но щатът Вашингтон и градската част на Сиатъл привличаха твърде много откачалки, които вестниците описваха като психопати, и процентът им бе по-висок от средния за страната. Дафи и колегите й използваха по-различни термини, когато говореха за тези хора. За Болд обаче всичко се свеждаше до едно: това бяха болни хора, които често проявяваха агресивност и преследваха жени. А когато решаха да нападнат, извършваха едни от най-нечовешките и гнусни престъпления.