— Аз го чувам и хуквам да бягам. — Изведнъж й стана студено. Може би не само от потта, изсъхнала по тялото й. Описанието на Болд й помогна да си представи по-ясно действията на натрапника. Почувства се преследвана. Дяволска късметлийка бе, щом след всичко това сега си седеше в къщата и отпиваше вино.
— Той те чува, че се блъскаш в онзи стълб и падаш върху стола. Поколебава се — само за миг. Не знае как да постъпи. Ти се оказваш твърде бърза за него. Изведнъж в ръцете ти проблясва оръжие. Не мисля, че той самият е бил въоръжен. Законът се отнася много по-снизходително към крадците, които проникват в чужди домове без оръжие. Във всеки случай твоят крадец не е дошъл в къщата ти, за да бъде застрелян или пък да застреля теб. Положението обаче не е никак розово. Ти се приближаваш, предупреждаваш, че си въоръжена, а той разбира, че е в опасност… чувства се като плъх, попаднал в капан. Въпросът обаче е в… — Той изведнъж млъкна. — Добре ли си?
— Ти като че ли си твърде добър в тази област — рече Дафи. — Нали не си ти човекът, проникнал в дома ми? — Насили се да се усмихне, но примигна от болка.
— Е, останалото ти е известно.
Тя се изправи, кръстоса ръце и погледна Болд.
Беше виждал същия този поглед в очите на Лиз.
— Искаш ли да те прегърна?
Тя кимна.
Той обви дългите си ръце около нея, придърпа я и я притисна силно към себе си — без резерви, без свян, без никаква мисъл за миналото и онази нощ, в която бе прегръщал голото й тяло. Дафи не искаше да плаче. Прегърна го на свой ред и зарови лице на гърдите му. Косата й миришеше на пот. Някаква моторна лодка бавно прекоси езерото. Дафи му благодари за помощта и подкрепата.
Той тихичко предложи:
— Защо не ми дадеш някакъв вестник, за да се занимавам? А ти през това време ще се изкъпеш и облечеш? Искаш ли?
— Да, но не искам да отнемам времето ти.
— След това ще трябва да поговорим още малко. — Тя кимна. — Ще докладваш ли за случилото се? Искам да кажа официално? Нямам никакво намерение да те разубеждавам да не го правиш. Имаш пълното право…
— Не, Лу. Не, благодаря. Зная процедурата. Питаш ме дали искам да стоя будна до два сутринта. Дали искам да отговарям на стотици въпроси. Дали искам да вдигна много шум с единствения резултат никога да не пипнем онзи тип? Не, благодаря. Предпочитам да не го правя.
— И въпреки това нямам право да те разубеждавам…
— Мога да се справя и сама.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно. Вече съм голямо момиче. Но ако искаш, можеш да останеш. Ял ли си нещо?
— Ние вечеряме рано. Заради Майлс — обясни той.
— Вярно.
— Бих искал да използвам телефона, ако нямаш нищо против.
Тя кимна. Качи се на горния етаж. Болд я чу да се съблича и си помисли, че може би е редно да си върви. Но не го направи. След няколко минути Дафи слезе по дървената стълба и без да каже нито дума, се запъти право към банята.
Болд седя до нея, докато тя хапна претоплени останки от вчерашната си вечеря и изпи още една чаша вино.
От време на време Дафи вдигаше поглед към него и се усмихваше с очи, докато дъвчеше.
— Чувствам се малко глупаво — призна му. — Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш нещо?
— Кажи ми когато свършиш. Искам да чуя разказа ти.
Тя остави вилицата на масата, отпи още малко вино и кимна. Болд отбеляза, че на челото й ще остане цицина, макар и не много голяма. Може би дори щеше да изчезне до сутринта, ако продължеше да я налага с лед. Двамата седяха на високи столчета пред кухненския плот и Болд се вглеждаше в златистите и червеникави точици в иначе кафявите й очи — те проблясваха като магически искри и с блясъка си сякаш осветяваха стаята още по-силно. Дафи притежаваше неизчерпаема енергия, скрити сили, които на моменти изглеждаха безгранични. Тя започна разказа си от случилото се при пътуването й с теснолинейката. Болд сякаш не можеше да повярва, че срещата им в планетариума се бе състояла едва предишния ден. Все му се струваше, че оттогава е изминала цяла седмица. Дафи му разказа как бе изгубила мъжа в изложбената зала. Каза му и за синята кола, която като че ли твърде често се бе изпречвала на пътя й. А после си призна за параноята, обхванала я през последните няколко дни.