— Ами, ето как беше… — Думите се заизливаха като водопад от устата й. — Май бях взела няколко „Бетър-Веги“ — напитката, нали я знаете… Май смятах да купя няколко…
Болд я погледна пронизващо, изразявайки най-искрените си съмнения.
— Е, може би нямаше да ги купя — призна тя. — Всъщност вече бях задигнала три кутийки. Освен това бях свила малко плодова салата и още нещо — вече не си спомням какво точно. И ето че си седя аз там, доста понатоварена, и си мисля да чопна малко „V-8“, което се намира на същия рафт, на който са и супите… но там се действа доста трудно заради онази камера… и тогава се появява онзи тип… — Тя изведнъж млъкна.
Болд почувства, че косъмчетата на тила му настръхнаха. Идеше му да изкрещи: „Продължавай! Какъв тип?“.
Сякаш доловила нетърпението му, Холи го погледна в очите и продължи:
— Той се появи изневиделица. Блъснах се в количката му… нали разбирате… А той ме възнагради с такъв поглед… сякаш гледаше през мен… като че ли знаеше всичко, а аз изведнъж се бях изпречила на пътя му. Имаше вид на крадец… или пък на човек от охраната. Помислих си, че съм разкрита, но той искаше единствено да се махна от пътя му. И аз побързах да го направя. Но се обърнах назад… нали разбирате… И какво видях? Той измъкна няколко консерви от палтото си, сложи ги в количката, извървя няколкото метра до рафта и ги постави върху него! Аз изстинах… Викам си, наблизо сигурно има човек от охраната. Онзи тип се освободи от крадената стока. А щом той го прави, значи и аз трябва да сторя същото. — Холи примигна и ги огледа по ред. Очевидно се боеше, че бе отишла твърде далеч с признанията си.
— Всичко е наред, Холи — успокои я Болд. — Справяш се чудесно.
— Наистина чудесно — механично повтори Страйкър.
Дафи се намеси:
— Спомняш ли си някакви подробности за този човек? Започни от най-общото и премини към по-специфичните подробности!
Бяха изминали няколко седмици оттогава… колко можеха да очакват от това момиче?
— Питаш ме дали си спомням как изглеждаше? — изнервено попита момичето. — Изобщо не помня.
— Нещо за дрехите му? — подсети я Ла Моя. — Ти рече, че измъкнал плячката от палтото си? — Ла Моя, свикнал с жаргона на улицата, веднага влезе в тона й и заговори с нейния език.
— Шлифер. Все пак е лято — припомни им тя. — Никой не влиза да краде в магазините, ако навън не вали. Ако нямаш дъждобран, къде, по дяволите, ще скриеш чопнатите стоки?
Ла Моя рече:
— Значи шлифер?
Тя кимна. Болд си го записа. Първият пробив.
— И какъв точно? Хипарски? Официален? В цвят каки? Черен?
— Май беше зелен. Дълъг. Като на онези типове от уестърните. Нали ги знаете?
Децата по правило бяха едни от най-добрите свидетели. Момичетата си спомняха и най-малките подробности за дадена дреха — била тя мъжка или женска. Момчетата пък можеха да кажат всичко за лицето и тялото на някое момиче.
— Зелен дълъг шлифер — повтори Ла Моя.
— Да, дълъг шлифер. Но не видях лицето му.
— А шапка? — отново попита Ла Моя. Човекът, за когото ставаше дума, се появяваше за части от секундата на техния видеозапис, но образът беше много замъглен и неясен.
— Да. Мисля, че беше с бейзболна шапка. Като моята.
— Ами обувките му? — не спираше Ла Моя.
— Ботуши — веднага отвърна тя. — Не носеше обувки.
Болд веднага й повярва.
— Ботуши — повтори той и си записа информацията.
— Каубойски ботуши — поясни Холи. — И сини дънки! — гордо обяви тя. Като че самата тя бе изненадана от себе си.
— Като моите? — попита Ла Моя и й показа идеално изгладените си дънки.
— Не. Неговите бяха износени — отвърна момичето. — Бяха разръфани по крачолите… нали разбирате? И кафяви каубойски ботуши. Като че ли бяха кални. Но съм повече от сигурна, че бяха кафяви. Може да бяха ботуши за работа. Или туристически… не си спомням.
„Кал“, помисли си Болд, припомнил си гъстата и лепкава кал в „Лонгвю фармс“. Улови погледа на Дафи, която го наблюдаваше възбудено. Очевидно вярваше на свидетелката, убедена бе, че са попаднали на следа.
Ла Моя продължи да пита:
— Някакви украшения? Татуировки? Белези? Накуцване? Нещо отличително?
— Ботушите — гордо повтори Холи. — Просто са ми се набили в съзнанието.
— Той каза ли ти нещо? Заговори ли те?
— Ами не! Но погледът му беше много сърдит. Сякаш беше готов да ме убие, задето съм се блъснала в количката му.