— Разследването беше мое. — Мъжът изглеждаше видимо объркан. — Колко години минаха оттогава? Няма ли някакъв срок на давност върху тия неща?
Във всеки друг случай Дафи би се усмихнала на този въпрос, но Хамънд я отвращаваше и тя се изкуши да го излъже. Онова, което повечето хора не можеха да проумеят — и това бе в тяхна вреда, естествено — бе фактът, че не съществува морален принцип или формално изискване, задължаващо офицерите от силите на реда да говорят истината. Освен, разбира се, в случаите, в които са положили клетва. Тази им свобода да спестяват истината ставаше особено очевидна в стаите за разпит, където полицаите обикновено измисляха някаква версия, която би подпомогнала каузата им. А тя бе само една — да вкарат престъпниците в затвора. Най-изпечените лъжци провеждаха най-успешните разпити, а Дафи Матюс си бе извоювала репутация на една от най-добрите в този занаят. Според нея единствената разлика между стандартен разпит и разговор със заподозрян бе в мястото на провеждане на разговора. Онова, което Хамънд не знаеше, бе, че Дафи е навлязла в територия извън нейната юрисдикция и не е уведомила полицията от Кинг Каунти за намерението си да проведе този разговор, което пък означаваше, че всичко, казано до този момент, е повече от неофициално. И че тя може да каже всичките лъжи, които й дойдат наум, че може да изпързаля Хамънд по какъвто си иска начин, но не може да използва получената от него информация в съда.
— Сигурна съм, че давностният срок на разследването на заразата в „Лонгвю“ вече е изтекъл. Не мисля, че имаме шанс да подведем под съдебна отговорност хората, които се споменават в тези документи. Но, за да бъда максимално честна към вас, ще ви кажа, че това не ме интересува особено. Аз искам да узная истината, господин Хамънд. Един човек може да попадне зад решетките за много дълъг период от време, ако не успеем да разберем истината за „Лонгвю“. — От години наред по коридорите на петия етаж на който работеше Дафи, се разправяше един и същи анекдот: Какво се казва в китайските съдилища преди започването на всеки процес? Това са само лъжи!
— Онова момче, Хари — рече той.
— Да, Хари — повтори Дафи, а сърцето й подскочи от вълнение.
— Голям бунтар беше този Хари. Само неприятности си имахме с него. Беше си внушил нещо и по никакъв начин не искаше да отстъпи. Но изчезна така бързо, както се и появи. Нарече ме лъжец. Застана тук, погледна ме в очите и ме нарече лъжец.
— Как казахте, че е фамилното му име? — бързо попита Дафи, надявайки се да успее да го измами.
— Не съм ти го казвал. Нямам и най-малката представа. Да си виждал някои хора и да ги познаваш отблизо, са две различни неща, госпожо. Аз редовно инспектирах седем мандри, пет птицеферми, една ферма за зайци, предприятие за производство на козе сирене и единадесет производители на хранителни продукти. В някоя години съм имал и повече обекти. Поддържах делови контакти с хората като Марк Мериуедър. Но с работниците им? С някакъв си нехранимайко, който се смяташе за покровител на птиците? Забрави за това!
И въпреки това с това си изявление Хамънд й даде да разбере, че знае за Хари повече, отколкото е готов да си признае.
— Чух, че имал колежанско образование — опита се да го подмами тя.
— Щеше да поеме работата на Ханк Ръсел след пенсионирането на Ханк. Поне така се говореше. Ако питаш мен, Марк прахоса прекалено много време и пари за това момче. Той беше просто един непрокопсаник, а Марк се отнасяше с него като със собствен син. И обърка момчето, ето какво направи! Чух, че бил в затвора за нещо.
Дафи внимателно написа думата затвор.
— Господин Ръсел е работел там на половин ден, нали?
— Ханк Ръсел? Той ръководеше фермата, госпожо. Беше шеф в продължение на пет-шест години. И дяволски добре си вършеше работата.
Дафи разрови някакви бумаги.
— Чудя се защо не разполагам с никакви данни за Ханк Ръсел.
— Какви данни? Обзалагам се, че говорите за данъчни декларации. — Той се разсмя толкова силно, че се наложи след това да изтрие брадичката си. — Да плаща на Чичо Сам? Не и Ханк Ръсел. Предполагам, че се е споразумял някак си с Мериуедър. Точно както бе направил и с Доувър, собственика на фермата за пуешко месо „Бътърбрест“, където бе работил, преди да отиде в „Лонгвю“. Искал е само покрив над главата си, малко храна и малко пари в брой, дадени като на член от семейството.
— Нещо не ми е ясно. — Дафи вдигна единия документ, а след това и другия. — За какво всъщност ставаше дума? За стафилококова инфекция или за салмонела?