— Той не е убиецът.
— Не започвай да ме убеждаваш в това.
— Не е той, Лу.
— Той е, Дафи. Той извършва всичко това. Не се заблуждавай. Ти го откри, Дафи. Ти го идентифицира. Ти го направи! Би трябвало да се гордееш със себе си.
— Само че изобщо не изпитвам гордост — отвърна тя и тръгна след него към колата си.
Болд също предпочете да не използва радиостанцията. Не искаше да поеме риска името на Хари Колфийлд да бъде чуто от някой любопитен репортер, включил се на полицейските честоти. Вместо това двамата с Дафи се върнаха поотделно на петия етаж и незабавно се заеха с издирването. Чрез терминала на Болд се опитаха да установят всички предишни обвинения и съдебни постановления срещу човека, който ги интересуваше. Попаднаха на един-единствен човек на име Х. Колфийлд.
— Харолд Емерсън Колфийлд — започна да чете Болд. — На двадесет и осем години. Търговец на наркотици. Арестуван и обвинен преди четири години за притежанието на два килограма кокаин. Освободен условно четири месеца по-късно. Домашен адрес — виж това! — Саскуоу, Вашингтон. — Погледна я развълнувано и заяви убедено: — Това е нашият човек!
Хвана Дафи за ръката, привлече я към себе си и бързо я целуна по устните. Лицата им бяха само на няколко сантиметра едно от друго, Дафи се бе зачервила от вълнение и в един кратък миг Болд изпита смущение и страх. Побърза да я пусне, преди чувството да се е задълбочило.
Тя се усмихна, а после се разсмя на глас, но смехът й прозвуча малко нервно.
— Е, най-после! — От устните й се отрони дълбока въздишка.
— Хайде! — подкани я Болд и я задърпа за ръката. — Ела да извадим досието.
Двамата заедно прекосиха етажа с чевръсти, забързани крачки, които на моменти преминаваха в подтичване, и в този ранен час на деня неизбежно привлякоха вниманието на няколкото човека от отряда на Паскуини, които вече бяха по бюрата си.
— Къде е пожарът? — подвикна им един от тях.
А друг побърза да отговори:
— В гащите им!
Всички останали избухнаха в неудържим смях. Болд съзнаваше, че отстрани поведението им вероятно изглеждаше най-малкото странно — създаваха впечатление за хора, които искат час по-скоро да се доберат до някоя празна стая — но този път изобщо не му пукаше. Чувстваше се като пиян от факта, че бяха открили Колфийлд.
По това време на денонощието работеше само един асансьор и тъй като той доста се забави, Дафи предложи да слязат по стълбите. Затичаха се надолу един до друг. В един момент Дафи го погледна и каза:
— Искам да запозная Клемънтс с всичко, което сме открили до този момент. Ако нямаш нищо против, разбира се.
— Той тук ли е?
— Ще пристигне днес след обяд. Утре трябва да участва в някакво заседание. Някакви възражения?
— Никакви.
— Той ще ни помогне с изработването на психологическия портрет.
— Не възразявам — повтори Болд.
Слязоха в сутерена и тръгнаха по коридора. После изведнъж се затичаха и двамата. Всички полицаи с ранг детектив и нагоре притежаваха ключове от трите стаи с архива. Болд извади неговия и отключи най-напред вратата, а след това и вътрешната решетка. Това помещение в сутерена бе кръстено Костницата, защото в него се помещаваха всички разрешени случаи за периода от три до седем години назад. Два пъти годишно най-старите досиета се преместваха в постоянното гробище за полицейски архиви в един склад край Марджинал Уей.
Хилядите досиета бяха подредени върху метални рафтове, които носеха различни цветни кодове — също както при лекарите и зъболекарите. Осветлението беше лошо, документите — изпомачкани от разлистване, цялата организация на подреждането им — плачевна. Въпреки това не им бе трудно да намерят „КОЛ“… следвайки цветните стикери, подредени по азбучен ред.
Досиетата бяха наблъскани в толкова тясно пространство, че Болд с мъка успяваше да ги отдели едно от друго. Дафи му помогна, опитвайки се да му осигури достатъчно пространство, за да може да вижда номера на разследването и името.
Той ги прегледа веднъж, а после — още веднъж. Погледна надолу към нея — тя стоеше на пръсти, за да може да стигне рафта — и каза:
— Не го виждам.
— Ела ти да държиш — инструктира го тя и двамата си размениха местата.
Дафи ги прерови четири пъти и тревожно заяви:
— Трябва да е тук някъде.
— Но не е.
— Може би името е било написано погрешно.
Болд разлисти окъсания дневник до вратата, в който се вписваха изнесените от архива материали. Вписваше се името на човека, който ги е взел. Системата беше твърде архаична, а половината от написаното вътре беше абсолютно нечетливо.