— Не е тук — осведоми я Болд.
По настояване на Дафи двамата прекараха още десет минути, преглеждайки досиетата, започващи с буквите „КО“, но отново не намериха нищо за Хари Колфийлд. Дафи остана без дъх. Опита се да издуха къдриците, паднали на челото й, но те бяха залепнали от пот и се наложи да ги отмести с ръка.
Двамата мълчаливо се загледаха в огромните рафтове, претъпкани с изпоцапани и оръфани папки. И двамата кипяха от гняв. Болд имаше чувството, че стаята е с размерите на футболно игрище. А досието на Колфийлд можеше да е пъхнато къде ли не.
— Някой го е взел — най-накрая рече Болд и по този начин изрече на глас и нейните съмнения.
Тя го погледна, а от обхваналото я безсилие очите й се напълниха със сълзи.
— Искаш ли да се обзаложиш, че случилото се в „Лонгвю фармс“ е стигнало не само до щатското управление на ХЕИ, но и до далеч по-важни и отговорни институции?
— Не съм хазартен тип и не обичам да се обзалагам — отвърна Лу Болд.
Двадесет и две
— За никого не е тайна, че някои от вас считат работата ми за вуду магии — рече прославеният съдебен психиатър и специален агент на ФБР доктор Ричард Клемънтс.
Дълбокият му гърлен глас отекна в смълчаната заседателна зала на отдел „Убийства“. Вечерната смяна бе започнала преди тридесет минути, а Ла Моя и Гейнис, заедно с осем други полицаи, вече наблюдаваха банкоматите из града.
Болд, Шосвиц, Ранкин и Дафи Матюс представляваха полицейското управление на Сиатъл. Присъстваха още двама цивилни полицаи от управлението в Кинг Каунти, един лейтенант от отдел „Убийства“ и двама детективи от полицейското управление в Портланд, специалният агент на ФБР за Сиатъл и още двама агенти на ФБР.
Доктор Клемънтс имаше леко зеленикав и нездрав вид, предизвикан от изкуственото осветление в залата. Облечен бе в семпъл сив костюм, бяла риза и крещяща вратовръзка с абстрактни мотиви. Имаше дълга посивяла коса, избуяла силно край ушите му, тъмните му очи бяха твърди като стомана, а общото впечатление, което създаваше, бе за човек, който управлява музей на някаква частна фондация. Изобщо не премигваше с очи. Носеше очила за четене, от време на време се консултираше с материалите в оръфаната папка, която стоеше пред него, и си водеше записки с черен молив, докато говореше.
Преди започването на тази среща той с досада бе споделил пред Болд, че би предпочел в този момент да коси моравата си във Вирджиния и да пие джин фис. Болд бе заключил за себе си, че това вероятно бе опит от страна на доктора да създаде някакво по-човешко впечатление за себе си. Болд знаеше всичко, което трябваше да се знае за доктор Ричард Клемънтс.
Доктор Клемънтс бе разпитвал най-зловещите масови и серийни убийци, задържани в Съединените щати, както и в няколко други държави отвъд океана, включително и в бившия Съветски съюз, и бе натрупал огромно количество психологическа информация, която на по-късен етап бе довела до популярното в момента изработване на психологически портрети на престъпниците. През четирите години от управлението на Рейгън той бе работил като съветник на тайните служби и бе анализирал както реалните, така и предполагаемите заплахи срещу живота на президента. Носеха се слухове, че в три от случаите той съвсем точно бе предсказал къде се крие евентуалният убиец само дни преди датите на заплануваните покушения.
За пръв път бе работил с Дафи Матюс като съветник и специален агент на бюрото за поведенчески анализ на ФБР по време на преследването на Религиозния убиец от страна на полицейското управление на Сиатъл. За този ексцентрик се носеха легенди из полицейските среди, обикновено го възприемаха като Айнщайн в областта на криминалното разследване. Четеше лекции в „Йейл“ и „Джон Хопкинс“, написал бе няколко книги, включително и учебник, който се използваше във всички курсове по криминология в страната. Говореше се, че дълбоките белези, почти невидими над яката на ризата му, но много по-очебийни на лявата му ръка, непосредствено под маншета на ризата, са му подарък от Бясното куче — шведски убиец, който едва не го убил преди пазачите да успеят да го измъкнат от ръцете му. За доктор Клемънтс се разказваха и други истории — някои дори се отнасяха за същите тези белези. Болд се беше наслушал на най-различни версии през годините — някой от тях възхваляваха доктора, други — не. До днешната среща Болд бе отказвал да повярва в която и да било от тях. Сега обаче, докато наблюдаваше този екземпляр, започваше да изпитва известни колебания. По всичко личеше, че доктор Клемънтс прекарваше твърде много време сред масови убийци: в очите му гореше налудничав блясък, пристъпите му на енергична деятелност се редуваха със странни промеждутъци на мълчание, което никой не се осмеляваше да наруши.