— Намерихме го! — извика един войник.
Калистен забърза напред, прескачайки труповете. Проканий лежеше до една колона. Той още носеше бронята си и бойната фустанела, но краката му бяха боси и без наколенници, а шлемът му се беше изтърколил в един ъгъл. И неговият череп беше жестоко смазан, както на останалите, чертите му бяха разкривени, облени в кръв и мозък.
— Какво има?
Калистен потърси бойния колан на мъртвия войник и го видя да виси от една малка кука на стената на нишата.
— Това е един от моите хора — Калистен тихо изруга. — Аз го оставих да ги пази.
Вече се събираха и други хора. Лекарят се приближи и стисна рамото на Калистен.
— Калистен, ще се оттегля. Искам всички, които влязоха в храма тази сутрин, да излязат. Остани само ти с войниците си.
— И на него не може да се вярва — дрезгаво каза Аристандър, но думите замряха на устните му, когато Калистен вдигна глава и го погледна гневно.
— Напротив, може — отвърна Теламон. — Калистен беше на пост. И двамата знаем, че той е изпълнил дълга си достойно. Царят му има доверие.
Калистен се усмихна на лекаря.
— Предлагам — твърдо продължи Теламон — всички да излезем. Телата не бива да се местят, не пипайте нищо. Калистен, остани тук с хората си; нека те осветяват помещението. Искам ти да огледаш храма и всичко в него. Ще те изчакаме навън.
Аристандър се опита да възрази.
— Това е единственият начин — заяви Теламон. — Не искам да унищожим следите. Това е предателско убийство и виновниците трябва да бъдат открити.
— Но кои са виновниците? — прошепна Калистен. — Всички са мъртви. Кълна се в живота си, след като вратите бяха заключени снощи, никой не се е приближавал и със сигурност никой не е излизал. Виж прозорците, те са твърде високи, за да се изкачиш до тях и твърде тесни, за да мине дори най-дребният човек. Не чухме писъци. — Той посочи към овъглените останки в другия край на храма.
— И все пак — заяви Теламон, сочейки плочата — свещената реликва я няма, а осем души са жестоко убити. Калистен, ще те изчакаме навън.
Аристандър заповяда на ефесците да го последват. Всички излязоха от храма, а Теламон дори заключи малките врати. Известно време Калистен не помръдна, сложил ръце на бедрата си, загледан в пода.
— Някой мръсник е направил това! — изкрещя той. — Няма да поемем неговата вина!
— Проканий беше добър войник! — извика в отговор един от войниците му. — Би се борил за живота си, но дори не е взел бойния си колан.
Калистен си пое дълбоко дъх и отиде в центъра на храма. Кръгът от жарава, заобикалящ плочата, беше поне два метра широк. Той извади меча си, заби го дълбоко и реши, че жарта е поне тридесет сантиметра дълбока и много силна. Калистен се намръщи от жегата, докато гледаше плочата.
— Как е възможно — прошепна той — някой да мине през това, да вземе сребърната ваза и да я върне на мястото й?
Той обиколи жарта. Не виждаше да е разбутана, а върху светлите плочи нямаше нито пепел, нито изгорели въглени. Пое си дълбоко дъх и подуши. Беше виждал и преди такива храмове. Обикновено върху жарта се посипваха благоухания, за да ароматизират светилището, но тук не се усещаше нищо подобно — миришеше само на изгоряла човешка плът. Накара хората си да останат по местата, повика само един, за да освети овъглените останки, които лежаха в подножието на статуята. Калистен приклекна. Лицето и тялото на мъжа бяха напълно почернели; очите и устните се бяха стопили, зъбите бяха осаждени, езикът и венците бяха изчезнали. От останалата част на трупа не можеше да се различи нищо. Органите бяха изсушени, а плътта изгоряла. Той я докосна с ръка — беше студена и неприятна на пипане, като парче месо, прегоряло в мазнина. Трупът беше сгърчен и Калистен заключи, че това сигурно се дължи на огъня.
— Какво мислиш, че е станало? — попита войникът с факлата.
Калистен посочи широкото тъмно петно около трупа.
— Този нещастник е бил залят с масло и подпален, но е бил мъртъв преди това.
— Защо мислиш така? — отново полюбопитства войникът.
— Помниш ли, когато воювахме за Олинт и защитниците изляха от стената масло, а после хвърлиха факли? — отвърна Калистен. — Мъжете пищяха и тичаха като живи факли. Този не е бягал. Бил е вече мъртъв. Трупът е бил унищожен от огъня, вероятно са излели върху него мях с масло. После са донесли факла…
Калистен сви рамене и се изправи. Погледна към огромната статуя на Херакъл в ловни дрехи, тояга в едната ръка, меч в другата, с дълга коса, която падаше до раменете му и венец на главата. Слепите очи на бога се взираха в мрака.