— Точно сега ми се иска — промърмори Калистен — тази статуя да можеше да говори. Нали, войниче?
После началникът си спомни заповедите на Теламон. Отново огледа статуята и мина зад нея. Проучи задната врата на храма, но тя беше здраво залостена. От пантите и праха на пода личеше, че не е била отваряна от известно време, макар че резетата горе и долу бяха смазвани наскоро. Още един труп лежеше тук, почти скрит в сенките, а до него се търкаляше кана. Калистен не им обърна внимание, решил да открие някакъв таен вход, който би могъл да обясни ужасните убийства. Провери абсидата и тъмните ниши, но както беше видял и отвън, всичко беше яка каменна зидария. Той разгледа основата на статуята и плочите около нея.
— Какво търсиш?
— Таен вход! — Калистен отново изруга. — Дори крадлива мишка не би могла да проникне тук!
— Нещо блести там.
Калистен отиде в тъмния ъгъл до вратите; там, в малка ниша, стоеше сребърната ваза, която беше видял върху плочата. Той я взе и я огледа внимателно. Върху тежкото сребро от външната страна имаше релеф, изобразяващ Херакъл, преследващ фавн. Гърлото беше инкрустирано със скъпоценни камъни, които не бяха повредени. Калистен бръкна в нея — беше празна. Той клекна и се взря в нишата, но в нея нямаше нищо друго, освен глинените делви, използвани за жертвоприношенията в храма. Всички бяха запушени и запечатани. Калистен ги отвори, но в тях имаше само масло.
— Е, поне открихме свещената ваза — заяви той мрачно.
— Какво имаше вътре?
— Би трябвало в нея да е отровата на Хидра, която е убила Херакъл.
— Може да е изветряла с годините.
— Естествено — усмихна се Калистен, — но знаеш какви са жреците. И да бяха казали, че вътре са светкавиците на Зевс, много хора щяха да им повярват. Да огледаме труповете.
Калистен минаваше от тяло на тяло. Всички изглеждаха по един и същ начин — лицата им бяха неузнаваеми, защото главите им бяха разбити. Забеляза нещо общо — раните бяха еднакви: една в слепоочието, а другата на лицето или челото. Всички имаха една и съща форма. Това му се стори толкова странно, че повика своя помощник.
— Огледай трупа — нареди му той бързо.
Войникът го послуша.
— Не мога да повярвам — промърмори той, докато се изправяше на крака. — Знаеш ли, когато влязох, долових мирис на конюшня, сякаш тук е имало кон.
Калистен поклати глава.
— Аз също го усетих — обади се друг войник.
Калистен приближи към последния труп, проснат до задния вход. Той лежеше настрани, обърнат с гръб към тях, сякаш беше заспал. Командирът го обърна, побутвайки глинената кана, после вдигна ръка.
— Този е по-различен. Вижте.
Той изтегли трупа в светлината на факлите. По главата му нямаше рани, освен следи от нокти по страните и по лявата ръка, сякаш беше дран от огромна котка. Лицето му беше изподраскано, леко зачервено, по устните му беше засъхнала пяна. Мускулите бяха вдървени, челюстта — стисната, отворените невиждащи очи — изцъклени.
— Защо този е по-различен? — промърмори Калистен.
Той вдигна туниката на мъжа и откри мускулесто, загоряло от слънцето тяло; стомахът беше леко подут. Калистен прегледа пръстите му, те бяха чисти, с изрязани нокти, а мускулите, както и в останалата част от тялото — леко втвърдени.
— Е, войнико? — Калистен погледна към помощника си. — Какво ще кажеш за това?
— Очевидно в храма е имало осем души. Един от тях е бил войник, друг — слуга — той посочи към издраскания труп. — Бих казал, че този е слугата — дрехите му са по-бедни от тези на останалите.
— Добре! — Калистен се изправи. — Ами останалите?
— Единият е изгорен. Не знаем как е умрял.
— А другите?
— Аз… — войникът свали шлема си и почеса мократа си от пот коса. — Не знам как да го кажа.
— Слушам.
— Ами, останалите изглеждат… — войникът погледна боязливо командира си. — Изглеждат, сякаш са били сритани.
— Сритани? — изсмя се Калистен. — Как така?
— Много просто. Всеки труп е бил ударен по два пъти — веднъж в слепоочието, веднъж — отпред. Ако беше с брадва или меч, щеше да има прорезна рана. Да е от тояга? — той сви рамене. — Тя смачква всичко.
— Но? — настоя Калистен.
— Раните са еднакви. Всеки удар е оставил следа като от конско копито. И все пак не ми се вярва.