— Влизам да се къпя.
Арела нахлузи сандалите си и тръгна през сухата трева, заобиколи храстите и спря на ръба на басейна. Построен от полиран варовик, който придаваше на водата успокояваща свежест, той имаше зелени плочки около ръба, а под водата — прекрасна мозайка, в която се отразяваше слънцето. По повърхността му се движеха малки вълнички, докато се пълнеше с вода от скрита тръба — подарък от друг клиент, строител от персийската войска. Арела смъкна робата си и я сложи внимателно на масата до басейна, където имаше сребърен поднос с мазила, гъби и благовония.
Куртизанката изрита сандалите си и се плъзна като риба във водата. Дъщеря на търговец на стриди, Арела се беше научила да плува като дете, но скоро беше решила, че в живота има и други неща, освен яденето, женитбата с някой бедняк и раждането на деца всяка година. Тя се усмихна — сега вярваше в собствените си измислици. Баща й Мали беше търговец на стриди. Но когато беше малка, се бе случило нещо страшно. В една ужасна, изпълнена с кошмари нощ, войници се бяха появили в старата къща с изрисувана на портата Медуза. Мали я уви в одеяла и бързо я пренесе по улиците, за да я връчи на Базилея, самозваната царица на Моав, някогашната първа куртизанка на Ефес. Но всичко това беше минало.
Арела грациозно се плъзгаше по водата към стълбите на отсрещната страна. Хвана се за стената и се обърна. Прислужницата й стоеше до басейна и я гледаше. Арела отвърна на усмивката й. Познаваше този поглед — интересът в очите, полуотворената уста, знаеше как момичето обича да маже тялото на господарката си с масло и да драпира фините й роби. Арела вдигна ръка — може би някой ден щеше да се позабавлява с прислужницата — беше доста хубава. Но сега реши да я възбуди още повече. Тя бавно преплува басейна, обърнала лице встрани. Движението я успокояваше, пречистваше тялото й. Чу звук, но продължи, стигна до края и се обърна. Погледна към масата и замръзна от ужас. Прислужницата лежеше на ръба на басейна с разбит череп. Кръв се стичаше във водата, където образуваше тъмночервени облаци.
Арела настръхна от вледеняващ страх. Не можеше да помръдне, беше убедена, че ако се дръпне от стената и пръстите й изпуснат ръба, ще се случи нещо ужасно. Сянка прекоси басейна. Тя се обърна твърде късно, нападателят беше зад нея. Той я сграбчи за мократа златиста коса и макар да се гърчеше и крещеше, Арела знаеше, че е уловена като риба в мрежа.
Теламон погледна към трупа, положен на мръсна маса в едно от подземията на двореца. Мъжът беше съблечен и покрит с бяло ленено платно, което вече имаше тъмни петна там, където се беше опирало до подгизналия труп. Александър дръпна платното. Теламон веднага разпозна лицето — полуотворените очи някога се бяха присвивали от веселие, месестият нос още носеше следите на тежки пиянства, металносивата коса, мустаците и брадата бяха сплъстени и кални. Теламон отметна още повече платното — мускулестият труп на войника носеше белезите от поне дузина битки: коремът беше леко заоблен, но бедрата и краката бяха твърди и силни, плещите, ръцете и китките — мускулести от години на бойни учения и битки.
— Сигурно са минали поне дванадесет години — прошепна Теламон. — Почти не се е променил, откакто се запознах с него — той леко погали белега върху бузата на мъртвеца. — Горкият Леонид!
Лекарят подуши устата му. Въпреки вонята на застоялата вода, в която бяха намерили тялото, долавяше тежки винени пари.
— Защо ми показваш това? — попита той.
Александър стоеше със скръстени ръце и насълзени очи.