— Какво смяташ, че е имал предвид? Попитал си го, нали?
Рабин кимна.
— Кентавърът ще изпълни нашата смъртна присъда — прошепна той през окървавените си устни. — Последната заповед до градоначалника от Митра — той страхливо отмести поглед — е била да убият вашия цар.
Теламон се взря в тъмните очи на персиеца. Не усети измама, нито двойна игра — човекът беше искрено ужасен.
— Виждаш ли — каза Аристандър злорадо, — документите може и да са били изгорени, а съкровищницата — ограбена, но няма нищо по-хубаво от чифт остри очи, нали, Рабин? Стража! — той кимна към галерията. — Отведете този човек обратно в килията, но се дръжте добре с него. Да получи храна, вино и дрехи.
Той издърпа писаря и го блъсна към войниците.
— Когато ви кажа, ще го придружите до градските порти — ще му дадете кон, кесия сребро и пропуск, за да излезе невредим.
Той изчака, докато Рабин изчезна през вратата.
— Кентавърът е получил пари, за да убие Александър?
— Да — отвърна Аристандър. — Подозирах го. След Граник Александър беше в безопасност, заобиколен от своите войници. Но тук, в град, наполовина пълен с предатели? — той отпи от виното си, взе чашата на Рабин и я преля в своята.
— Те преследват нашия цар, Теламоне. Затова трябва да ги открием.
Трета глава
„Александър бил потомък на Херакъл по бащина линия…“
Убиецът на Арела, Кентавърът, наблюдаваше трупа на куртизанката, който плуваше с разтворени ръце в басейна сред уголемяващ се ален облак.
— Толкова хубава — промърмори той.
Макар да я беше убил, той се възхищаваше на твърдите й, високи гърди, на прекрасното, порочно тяло. Представяше си я как се гърчи и мята в леглото, гладкостта на кожата й, намазана с най-скъпи благовония.
— Е — въздъхна той, — тази работа трябваше да бъде свършена.
Погледна тъжно китката хиацинти, цъфтящи в подножието на статуята на Афродита, зад която имаше покрита с цветя беседка, сенчест пристан в горещите дни. Спомни си един стих от пиесата на Аристофан „Мирът“:
Сега той беше убиец, посветен на убийството. Не можеше да спре: убий или ще бъдеш убит. Да удариш, преди да те ударят — винаги е било така и така ще бъде. С Александър Македонски нямаше да бъде по-различно. Въпреки убийствата и необходимостта да бърза, Кентавърът не можеше да помръдне от мястото си; стоеше и се наслаждаваше на момента. Беше влязъл в Града на прокълнатите и както гласеше един цитат от „Вакханки“, нямаше друг избор, освен „да върви през руините, които сам беше създал.“
По изровения път зад градинските стени изтрополи каруца и извади Кентавъра от унеса му. Той намести маската на лицето си, коленичи и извади трупа от басейна. Завлече го в къщата, сложи го в преддверието, а после занесе там и телата на прислужницата и пазача. Увери се, че портата е отключена и натрупа с крак пръст върху кръвта на мястото на първото убийство. Прекоси градината, изпълнена с прекрасното ухание на цветя, и влезе в хладната къщичка на Арела. Огледа кухнята с каменен под, трапезарията с възглавнички, натрупани покрай стените и изящни цветни фризове, които изобразяваха любовните истории на Афродита. Изкачи се по полираните дървени стълби и претърси всички стаи. Долният етаж беше изграден от камък, а горният — от полиран бряст и смокиня. Кентавърът въздъхна с облекчение — нямаше да е трудно да открие скривалищата тук.
Той започна да претърсва спалнята на Арела, в която навсякъде изобилстваха скъпи и меки тъкани. Сладко ухаеща, красива стая, по стените на която бяха изобразени любовни сцени, пиршества, млада жена, която забавлява възрастен мъж на една кушетка. На всяка от малките картини младата жена беше заела различна поза. Кентавърът се усмихна зад маската си — нищо чудно, че мъжете желаеха тялото на тази млада жена. При претърсването беше открил колко богата е била — ковчежета и кесии, пълни с накити, скъпоценни камъни и перли, сребърни верижки, малки кюлчета злато. Сандъци и ковчези с фалшиви дъна, които бяха пълни с монети от всяка част на империята и Гърция. Прегледа дървената ламперия в основата на стената и откри скривалище. Повечето от писмата в него бяха от обожатели на Арела и Кентавърът научи нещичко за слабостите на някои от най-видните граждани на Ефес. Той махна покривката от пищно украсеното легло, смъкна пухения дюшек на пода и го разпра с камата си. Прегледа стълбовете на леглото за тайници. Най-накрая, удовлетворен, се върна долу и продължи претърсването. Познаваше режима на Арела. Следобед тя спеше и не приемаше посетители. Не откри нищо интересно, затова излезе в градината. Статуите, камъните, фонтаните и дори малката, обкичена с цветя градинска беседка бяха подробно изследвани. После отново се отправи към къщата. Чакълът хрущеше под тежките му бойни ботуши. Беше прекрасен следобед, огласян от жуженето на пчелите, които събираха прашец.