— Кои олигарси? Вече губя търпение.
— Демад и останалите — тези, които потърсиха убежище в храма на Херакъл.
— Така ли? Ти откъде знаеш?
— Видях я да отива там поне два пъти. Веднъж влезе в храма. Мисля, че им занесе вино и храна. Другия път се криеше в един вход срещу вратата — сигурно е отишла, за да се срещне с някого.
— С кого?
— Не знам — ръцете на Хезиод отново се разтрепериха. — Може би е свързана с убийството и със сигурност знае много за персите.
— Разбирам — Кентавърът се изправи. — Нещо друго, Хезиод?
— Ти ме познаваш? Откъде ме познаваш?
— Всички те познават, Хезиод. Смелият, благороден съдия, суровият обвинител на олигарсите и техните семейства. Хайде, изправи се.
Той протегна ръка и писарят я сграбчи. Кентавърът го издърпа на крака и в същия момент заби ножа в сърцето му. Наблюдаваше как светлината на живота угасва в разширените очи на писаря, после изтегли ножа и остави трупа да се свлече на земята. Взе отново меха и поля трупа на Хезиод. После влезе в кухнята и донесе малкия нощен светилник, който още гореше. Хвърли я през рамо, отвори вратата и излезе. Известно време остана в сянката на самотно палмово дърво, наблюдавайки един от прозорците на долния етаж. Отначало не се виждаше нищо, после се появиха струйки дим, а малко след това избухнаха пламъци и разкошната къщичка на Арела се превърна в огнена пещ.
Кентавърът тръгна към овощната градина. Зад него пламъците ревяха, но той не се притесняваше. По това време кварталът беше почти пуст, защото повечето от обитателите му спяха, потърсили убежище от обедната жега. Арела и къщичката й вече не можеха да бъдат спасени.
Малката градина от нарове беше хладна и ухаеше сладко.
Дърветата ограждаха малък фонтан, който обливаше статуя на Посейдон и две морски нимфи. Кентавърът спря, свали ръкавиците и маската, и наплиска лицето си, после утоли жаждата си, гребейки вода с шепи. Забеляза върху пръстите си малко кръв. Изруга и заскуба трева, за да ги изтрие. После намокри врата си, оставяйки струйките да потекат под грубата му роба. Накрая отново сложи маската и ръкавиците. Димът от къщата се носеше чак до него и той го вдъхна със задоволство. Канеше се да продължи през дърветата към стената, когато спря и ядосано тропна с крак. Беше прибързал, трябваше да разпита по-обстойно дебелия писар. Хезиод не беше дошъл, само за да заведе Арела в двореца на градоначалника. Можеше да изпрати писмо по някой слуга или да нареди някой от градските или пазарните стражи да я арестуват. Защо тогава тази дебела, лукава свиня беше дошла лично? За да й предложи защитата си? За да я заплашва и изнудва? Подозираше ли нещо? Гърлото на Кентавъра внезапно пресъхна. Той отиде до стената и се облегна на нея. Хезиод не беше женен и обичаше плътските удоволствия. Живееше сам, но в къщата му имаше слуги. Той обичаше да бъде обслужван, да го носят из града на носилка или да се придвижва, разположил тлъстото си тяло на магаре. Дали беше дошъл по собствено желание или някой го беше изпратил? Политиците от този град приличаха на гнездо съскащи отровни змии. Но стига, за днес беше свършил достатъчно работа. Щеше да изчака и да види какво ще стане. Канеше се да се прехвърли през стената, когато чу някакъв звук. Обърна се и видя някаква фигура, която току-що беше влязла през портата.
Теламон стоеше в малката си стая в двореца, която гледаше към обляния от слънцето двор. Застанал на прозореца, той се взираше в малкия басейн долу. Фонтанът беше разрушен, когато войските на Александър бяха завзели двореца и сега водата бликаше от отворените тръби. Строителите на царя бяха обещали да го поправят, но Теламон знаеше, че имат прекалено много работа, за да се занимават с това.
— Жалко — промърмори той.
— За кое?
Касандра седеше на масата и стриваше билки в малка глинена купа.
— За фонтана.
Теламон примигна, когато две оси като малки крилати демони профучаха през отворения прозорец.
— Отвратителни са!
— Имат гнезда из целия дворец.
Лекарят се върна до писалището, донесено от друга стая; беше толкова малко, че тапицираният стол пред него изглеждаше като трон.
— Не са толкова страшни — Касандра отметна червената си коса, привърза я с панделка и приглади тъмната си роба. — Ужасно е горещо.
— Да не си пила червено вино? — попита Теламон. — Нали си чела Хипократ? Никога по обяд, особено в горещо време, защото зачервява кожата и те кара да се потиш.