— Наредил ли е някой от присъстващите те да бъдат избити? — попита Теламон.
В отговор получи само мрачни погледи и сподавени ругатни.
— Някой трябва да е започнал тази кръвна вражда — настоя лекарят. — Тук, в Ефес, имате две партии. Демократите, които според мен искат властниците да бъдат избираеми, гласоподавателите да се регистрират, да има съвет и съдии. И олигарсите, които смятат, че цялата власт трябва да бъде в ръцете на определени семейства, подкрепяни от персийския градоначалник и неговия гарнизон. Ситуацията не е по-различна от тази в много гръцки градове тук или в континентална Гърция, като изключим тези кръвни вражди.
— Отговорете на въпроса! — нареди Александър. — Наредил ли е някой от присъстващите да бъдат избивани хора?
— Не мога да отговарям за другите — гласът на Агис беше изпълнен със сарказъм, — но всички ще се съгласят с едно. Аз и Демад непрекъснато се срещахме, за да сключим примирие, за да приключим с убийствата. Така ли е?
Агис, Пелей и Дион кимнаха.
— Аз мога да говоря от името на Демад — продължи Мелеагър и посочи към Агис. — Не се ли срещахте в твоята и в неговата къща? Не споделихте ли чашата на приятелството и хляба със солта? Не даде ли всеки от вас клетви? Тържествени клетви пред жреците? Че никой от вас не е бил виновен за тези убийства?
Агис, леко оклюмал, кимна.
— Бяхте ли искрени? — попита Теламон.
— И да, и не — отвърна демократът. — Всеки път, когато се срещахме, аз бях готов да сключа мир. После ставаше ново убийство и примирието се разпадаше.
— А Демад, предводителят на олигарсите? — попита Теламон. — Той беше ли искрен? Казваше ли истината?
— Да — обади се Мелеагър. — До самия край искаше да сложи край на тези убийства.
— Ти вярваше ли му, Агис?
Демократът се втренчи в тавана.
— Вярваше ли му?
— Да, мисля, че му вярвах. И аз исках същото, но убийствата продължаваха.
Александър настъпи Теламон, знак да продължи разпита.
— Ами убийствата в храма на Херакъл?
— Обикновените граждани вярват, че това е работа на кентавър, мъст на боговете.
— Срещу кого? — гласът на Александър прозвуча застрашително тихо. Мелеагър не се смути.
— Царю, ти се закле, че те ще бъдат в безопасност; но хората от моята партия все още се боят; залостват се в своите къщи, въоръжават прислугата си…
— А аз им предложих стражи — прекъсна го Александър. — Войници от елитния ми корпус. Вие сте в безопасност. За убийствата не е отговорно някакво легендарно чудовище, но поне за момента си остава загадка кой е виновникът.
— Доближавал ли се е някой от вас до храма? — попита Теламон. — В дните преди да стане клането?
— Аз — обади се синът на Мелеагър. Още беше нервен и неспокойно мачкаше мантията в скута си.
— Защо?
— Аз го изпратих — отвърна баща му. — С тайно съобщение до Демад — той се обърна и със сияещо от гордост лице стисна рамото на сина си. — Алвиад е смел младеж. Той сам пожела да го занесе. Писах на Демад, за да го успокоя. Дори му казах да ти се довери, царю, и колкото по-скоро напусне храма, толкова по-добре.
Теламон усещаше нарастващия гняв на Александър.
— Ти си се доближил до храма — Теламон посочи към Алвиад. — Преоблечен ли беше?
— Облякох се като обикновен гражданин — отвърна младежът. — С мръсна туника и без сандали. Престорих се на любопитен минувач; войници пазеха вратата, но позволяваха на роднините да се доближат до входа.
Александър кимна. Беше дал разрешение за това.
— Изкачих се по стълбите. Сократ стоеше на вратата.
— Точно така — намеси се царят. — Калистен, началникът на стражата, често споменаваше, че Сократ е бил най-смелият измежду тях. Излизал на входа, заставал зад външните врати и оглеждал площада.
— И предаде ли съобщението си? — попита Теламон.
Заседателната зала беше много тиха.
— Говорих със Сократ, но той изглеждаше разсеян и сякаш не му беше приятно, че съм там. Кимаше, потропваше с пръсти по дървото и избягваше погледа ми, сякаш нещо зад мен привличаше любопитството му. Обърнах се, за да погледна — младежът поклати глава. — Не видях нищо особено, просто хора, които се тълпяха. Разтревожих се — продължи Алвиад. — Върнах се след два дни. Този път поисках да видя лично Демад. Той излезе и аз го попитах: „Предаде ли ти слугата Сократ съобщенията?“ Демад поклати глава отрицателно и очевидно се ядоса. Беше много неспокоен, небръснат, дрехите му миришеха, сякаш бяха напоени с урина. Повече не отидох дотам.