— Това го знаят всички — отвърна Мелеагър. — Попаднахме на няколко имена, а те ни доведоха до други. Бяха задържани много хора, изтръгнати признания и проведени екзекуции — той сви рамене. — Нашият персийски шпионин няма нищо общо с тази банда главорези, освен че споделя името им.
— Чувал ли си за Дома на Медуза?
Мелеагър се засмя.
— Да, някога бе собственост на един от Кентаврите, на име Мали; казват, че е обитавана от духове.
— Ами съкровището?
— Басни и легенди — присмя се Мелеагър. — Претърсихме я, но не открихме нищо.
— Знаеше ли, че Арела е била дъщеря на Мали?
Очите на Мелеагър се окръглиха от учудване.
— Не, значи това е станало е детето, което никой не си даде труд да потърси.
— За какво говорите?
Агис и останалите двама се отдръпнаха от прозореца и приближиха. Пелей размести столовете и те седнаха с лице към Теламон.
— Трябва да внимаваш, лекарю — присмехулно каза Дион. — Иначе ще си помислим, че нашият благороден цар има предпочитания към едната от двете партии.
— Вашият благороден цар не покровителства нито една от тях!
Теламон се обърна. Александър стоеше на вратата. В едната ръка държеше бокал с вино, в другата — статуетка на Артемида.
— Не, не ставайте!
Той остави бокала на малка масичка, отиде при тях и седна. Вдигна статуетката на Артемида, облечена като ловджийка.
— Вашият храм още не е завършен. Бих искал да заплатя за строителните работи.
— Това не е възможно — отвърна Дион. — Храмът на Артемида е собственост на града. Той е част от свещените ни традиции — в гласа му се долавяше гняв. — Не може външен човек да се грижи за храма.
— Така си и помислих, че ще кажете — усмихна се насила Александър, макар напрегнатият му глас да издаваше гнева му. — Но аз имам родствена връзка с този храм — в него е била издигната статуя на баща ми.
— Персите ни наредиха да я съборим.
— Ще я издигнете ли отново?
— Времето ще покаже — бързо му отвърна Дион.
— Поръчал съм си портрет — продължи Александър. — На великия художник Апелес. Знаете ли легендата? Как Артемида напуснала храма в Ефес, за да присъства на раждането ми, и понеже останал неохраняван, той изгорял?
Теламон затвори очи. Надяваше се, че никой няма да се присмее на тази басня, но всички присъстващи бяха политици и дори Дион съзнаваше, че е отишъл твърде далеч.
— Искам да почета богинята и моят портрет да бъде поставен в храма. Агис, донесе ли онова, за което те помолих?
Демократът отвори кесията си и му подаде тънък пожълтял свитък папирус.
— Царю — той разпери ръце, — чували сме легендата за твоето раждане, но храмът на Артемида е бил изгорен през онази нощ от един луд, който по-късно бил разпнат на градските стени. Когато го запитали защо го е направил, той написал това признание на старогръцки.
Александър внимателно прегледа свитъка, после го подаде на Теламон.
— Прочети го, лекарю. Какво пише в него?
Теламон преведе:
— „Аз горя, аз съм едновременно Началото и Края на всичко. Дете на безсмъртния и Син на Бога“ — той вдигна очи. — Какво означава това?
— Не знаем — присмехулно му отвърна Дион. — Това е написал лудият. Не виждам никаква връзка — после добави презрително: — с Александър Македонски.
— Ще го задържа известно време — царят нави папируса и го подхвърли на Теламон. — Ще разберем каква истина е скрита в него.
Пета глава
„При пристигането си в Ефес, Александър си спомнил за всички, които били изгонени заради това, че не го подкрепяли — той отнел властта на управляващите и възстановил демократичните институции.“
— Страх ме е — Рабин зашепна молитва. — Обграден съм от врагове. Никой не може да ми помогне.
Очите на персиеца се напълниха със сълзи. Той стана от нара си, приближи решетката на вратата на килията и се взря през нея. Виждаха се само голи стени. В коридора отекваха смеха и бърборенето на македонските стражи, бълбукането на вода и вино, които се смесваха в чаша. Долови аромата на добре изпечената гъска, която поднесоха на войниците. Облиза устни — в затвора изпитваше по-голям глад, отколкото когато работеше като писар. Рабин се обърна и се облегна на вратата. Загледа се в малкия отвор в отсрещната стена, през който проникваше бледа светлина и донякъде освежаваше въздуха в килията. Денят гаснеше, слънцето залязваше. Тялото му потръпна от ужас. Колкото и да се опитваше, той не можеше да овладее треперенето на ръцете си и слабостта в краката си. Отново изруга Арела.