— Можеш да кажеш на шефа си, че не сме впечатлени от обслужването — заяви злобно тя. — О, и му кажи за хайвера! Чувала си за хайвер, нали?
Саманта стисна зъби и забеляза, че мъжът слуша разправията леко усмихнат.
— Дълго ще го помня — отвърна тя, втурна се към вратата и блъсна чантите в кухненския шкаф. Докато се чудеше как да я отвори, мъжът се пресегна и натисна дръжката.
— Моля — каза той и Саманта му се усмихна с благодарност. — Карай внимателно — добави след нея, когато тя се затича по стълбите. Не можа да му отговори, защото в този момент Мелиса го хвана за ръката и го издърпа в кухнята. За миг ги видя да стоят плътно един до друг, ярките маникюри на Мелиса бяха разперени на гърдите му.
ГЛАВА ТРЕТА
„Медената паничка” бе претъпкана и Саманта вадеше от микровълновата фурна дузина пръстени купички с домашно приготвена лазаня, когато той влезе.
Странно, но тя веднага го забеляза. Сигурно причината бе в екстравагантното му кожено облекло, открояващо се сред тълпата от чиновници, продавачи и други служители. Изпита безпричинна тревога, когато той тръгна между масите.
Помощничката й Деби Донаддсън, която сервираше закуските и почистваше масите, го пресрещна малко преди хладилните витрини с вкусни сандвичи и салати.
— Свободна маса ли търсите?
— Моля? — сепна се той, загледан в Саманта, която се преструваше, че не го вижда. Въздъхна нетърпеливо и огледа малкото кафене. — Да, защо не? Ще се намери ли място?
— Разбира се — усмихна се предизвикателно Деби и Саманта с притеснение констатира колко привлекателна изглеждаше осемнайсетгодишната й помощничка.
Но защо е дошъл? Едва не извика, когато разсеяно се опари на горещата паничка. Нали живееше чак в Ейтън Гейт? Как я бе намерил и кеш беше той, по дяволите?
Днес бе гладко избръснат и строгите му черти бяха необикновено обаятелни. Две порции кренвирши, баничка, две яйца и сандвич с лук, повтаряше си тя, за да не забрави поръчките. Присъствието му обаче я смущаваше със спомена за инцидента преди два дни, когато той неочаквано нахълта в кухнята на принц Джорджо.
Искаше да забрави онази вечер. Не желаеше да си спомня за бурните емоции, особено за страха, който я бе обзел. За съжаление, още по-болезнени се оказаха чувствата, породени от допира на стегнатото му тяло.
Не, вечерта бе пълен провал. Дори се колебаеше дали да не прекрати новата си дейност.
— Иска да говори с теб — проехтя недоволният глас на Деби и Саманта престана да размазва яйчената смес.
— Кой? — попита тя, без да се обърне и Деби я погледна недоверчиво.
— Кой според теб? — възкликна помощничката й. — Шегаджията до прозореца. Онзи дето прилича на Мел Гибсън. И не се прави, че не си го забелязала.
— Добре. Какво иска? — въздъхна Саманта и остави филията. Страхуваше се, че Деби може да е научила за тяхната среща. Младото момиче обаче само вдигна рамене.
— Отиди и виж сама! — настоя. — Предполагам, носи писмо или някакво съобщение. Очевидно е дошъл с мотоциклет, така че съществува вероятност да е от някоя служба за експресни доставки.
— Така ли? — хвърли бърз поглед към него Саманта. За щастие той гледаше през прозореца и не я видя, но собствената й реакция доста я притесни.
— Разбира се — заяви Деби и я замести на сандвичите. — Хайде, отивай. Имам чувството, че няма да си тръгне, преди да е говорил с теб.
Саманта въздъхна и огледа изцапаната си престилка. Потисна импулсивното си желание да я свали. Нали той беше обикновен клиент като всички останали в кафенето?
Мъжът се надигна, когато я видя да приближава, но в последния момент се отпусна обратно на стола. Преметна ръка през облегалката и кръстоса небрежно крака.
— Извинявай, че съм седнал — заговори той.
— Какво желаете? — не отвърна на фамилиарния му тон тя и го изгледа намръщено. — Листът с менюто е на масата.
— Да, наистина. — Погледът му пробяга небрежно по найлоновата обложка на менюто. — Какво ще ми препоръчаш? Лазанята изглежда доста вкусна.
Саманта пъхна ръце в огромния джоб на престилката си.
— Какво искате? — настоя тя, давайки му ясно да разбере, че не става дума за менюто. — Имам страшно много работа.
— Да, виждам. — Тъмните му очи огледаха зачервеното й лице и мокрите кичури, полепнали по челото.
— Откога се занимаваш с това заведение?
— От две години, но това въобще не ви засяга. — Нервността й постепенно прерасна във възмущение.
— Вижте, не знам подбудите ви, но по-добре да не бяхте идвали. Сега, ако искате яжте, ако ли не, ще ви помоля да освободите масата.
Той изкриви насмешливо устни, но най-безропотно взе менюто.