— След около час, наслаждавайки се на втората си чаша кафе, Каролайн отново сондира почвата.
— И кога ще бъде сватбата между Мелиса и нейния принц? — внимателно попита тя. — Нали ще се женят? Миналата седмица четох нещо във вестниците.
Матю остави чашата на масата. Бе сигурен, че майка му няма да го остави на мира. Наистина имаше съобщение, че дъщерята на генерал Алфред Мейнуеъринг ще се омъжи за принца на някаква непозната източноевропейска страна.
— Скоро. — Той решително срещна невинния й поглед. — Защо? Да не искаш да те покани? Как ли ще те представи? О, да! Майката на най-добрия й приятел!
— Шегувай се колкото си щеш — сви устни Каролайн, — но престани да се самосъжаляваш. Не съм предполагала, че моят син ще се държи толкова малодушно! Дали не приличаш повече на баща си, все пак?
Матю се усмихна подигравателно, а тя бутна възмутено стола и скочи на крака.
— Прибирам се в стаята си — заяви ядосано, но вероятно съжали за прибързаното си решение и добави по-тихо: — Ела утре да ме видиш и си помисли за рождения ден. Знаеш много добре, че дядо ти те очаква.
Матю вървеше към къщи и премисляше думите й. . Априлският ден бе студен и леко ръмеше, но нарцисите в парка жълтееха, а черешите бяха разтворили първите си цветове.
Раззеленилите се дървета му напомниха за пролетта в Гърция и по-специално за Делфус — острова, където се намираше къщата на дядо му. Просторната вила, в която бе прекарал част от детството си, бе свързана с много щастливи спомени и той би се радвал да види отново Янис и Никое, както и всички свои лели и братовчеди.
Докато вървеше покрай Хайд Парк обаче, мислите му не бяха заети само с благородната идея да зарадва майка си. В главата му се въртяха думите й за Мелиса и въпреки че му бе неприятно да си я представя с принц Джорджо, знаеше, че действията й донякъде са оправдани. Нежеланието му да узакони тяхната връзка винаги бе хвърляло сянка върху отношенията им. Бягство от отговорност, го бе определила Мелиса и все по-често го укоряваше, че не я обича достатъчно.
Матю пъхна ръце в джобовете на коженото си яке. Обич! Мелиса едва ли разбираше значението на тази дума. Нима толкова бързо бе изстинала тъй силната й любов, която изпитва към него, както тя винаги бе твърдяла. Очевидно „любовта” й се насочваше към този, който можеше да й даде повече. Матю бе първи в списъка й — както сексуално, така й финансово — но принцът й предлагаше брак и тъй важната венчална халка на пръста.
Когато асансьорът спря на двайсет и втория етаж, Виктор вече го чакаше пред вратата. Матю едва пристъпи по мекия персийски килим, който покриваше луксозното фоайе, когато го посрещна неприкритото недоволство на камериера.
— Пак сте се разхождали. — Нетърпеливо изтръска дъждовните капки от меката кожа на якето, което Матю му подхвърли.
— Да, рахождах се — рече Матю и се насочи към кабинета. — Роб не се ли е обаждал?
— Господин Прескот не се е обаждал — сухо го информира Виктор и добави с променен тон: — Докато отсъствахте, донесоха пощата. Няма ли да й хвърлите един поглед?
Матю спря и се подпря с ръка на ламперията.
— Какво значи това? — рязко попита той. — Нали знаеш, че обикновено преглеждам пощата вечер. Сигурно има само сметки. Да не си забелязал нещо интересно?
— Ами, не съм сигурен… — измънка притеснено камериерът.
— Виктор!
— Май има писмо от госпожица Мейнуеъринг — призна нервно мъжът. — Мислех, че ще искате да го видите. Понеже…
— Понеже съм потънал до гуша в самосъжаление, нали? — подсказа Матю, потискайки неохотно мисълта, че Мелиса може да е променила решението си.
— Не, сър! — възмутено рече Виктор. — Само си помислих…
— Дай ми го! — не издържа напрежението Матю. Беше глупаво да очаква, че Мелиса ще му съобщи в писмена форма за намерението си да се върне, но псе пак трябваше да провери. Дявол да я вземе, какво ли иска сега?
Виктор прерови малката купчина служебни писма и рекламни материали, запълнили сребърния поднос върху полираната масичка. Розовото писмо се намираше най-отдолу.
— Да ви донеса ли чай, сър? — попита Виктор, когато Матю разпечати писмото.
— Не, благодаря. Ще ти се обадя, щом огладнея.
Виктор го погледна разочаровано, но Матю не искаше някой да надзърта над рамото му. Ръцете му потрепваха от вълнение и той ядно изруга.
Мелиса не пишеше особено четливо и при сегашното му възбудено състояние не бе лесно да разчете заврънкулките й. С малко повече търпение успя да схване същността на посланието й.