— Значи общуването ти с госпожица Максуел се оказа неплодотворно? — отбеляза Аристотел зад гърба му и Матю сви юмруци.
— Зависи какво разбираш под тази дума — отсече той и споменът за гладката кожа на Саманта отново започна да го измъчва. Опита да потисне болезнените си мисли и непредпазливо рече: — Но ако те интересува дали съм оставил някаква следа в живота й, ще трябва да попиташ нейния съпруг.
— Съпругът й ли? Но тя не беше омъжена, когато я доведе в Делфус. — Прегърбената фигура на дядо му се появи до неговото отражение.
— Какво от това? Нима има някакво значение? Доколкото си спомням, при теб са идвали немалко омъжени жени.
— Не отклонявай въпроса — сякаш се умори да спори старецът. — Жените, които познавах, бяха по-възрастни и с богат жизнен опит. Докато госпожица Максуел беше младо и неопитно момиче.
— Откъде си сигурен? — погледна го Матю. — Нали не си говорил с нея?
— Грешиш. Вечерта, когато ти замина за Англия, я видях на терасата. Очевидно бе нещастна, но реших, че майка ти е била твърде нетактична.
Матю си спомни за разговора, който проведе с Каролайн, след посещението си в кафенето на Саманта, но дори майка му не разбра, колко е отчаян.
— Не се ли срещна с нея, когато се върна в Лондон?
— За кратко — поколеба се Матю. — По-точно за петнайсетина минути.
— Извини ли й се? — намръщи се дядо му.
Разбира се! — възкликна Матю. Изведнъж изпита желание да сподели с някого чувствата си. — Събрах кураж и я помолих да дойде при мен. Тя обаче отказа.
— Направил си й предложение? — ахна Аристотел.
— Не, не съм говорил за женитба — рязко възрази Матю. — Нали беше сгодена.
— О, да — кимна дядо му. — Но нали годежът можеше да се развали?
— Може би — въздъхна Матю. — Може би не исках да се женя. Може би се страхувах от реакцията ти. Може би ме дразнеше настойчивостта на майка ми. И трябва да признаеш, че браковете около мен не бяха от най-щастливите.
— За мен ли намекваш? — лукаво го погледна дядо му. — Искаш да кажеш, че не съм уважавал достатъчно баба ти ли?
— А нима не съм прав? — сухо рече Матю и старецът се засмя.
— Сигурно си прав. Но баба ти не беше като госпожица Максуел. Тя се ожени за мен не по любов, а по настояване на баща си. Скиятос искаше да обедини фериботната си компания с моите кораби и заедно образувахме корпорацията „Аполониус”. Имахме невероятен успех!
— Очевидно — сви рамене Матю.
— А сега — поколеба се дядо му, — каква е фамилията на госпожица Максуел?
— Уебстър — уведоми го унило Матю. — Годеникът й се казва Пол Уебстър. Накарах Виктор да провери.
— Така ли? — неприятно се изненада Аристотел. — И кога се състоя сватбата?
— Откъде да знам? — отмести поглед Матю. — Какво значение има?
— Има, щом продължаваш да се измъчваш — нетърпеливо рече дядо му. — Как може да не знаеш дали са се оженили! Не те ли е срам? Мислех, че поне малко приличаш на мен.
— Не забравяй, че Саманта не ме иска, дядо — насочи се към бюрото си Матю. — Ясно го долових, когато отидох да я видя. Щом годеникът й се появи, нямаше търпение да ми види гърба.
— Естествено — погледна го внимателно старият човек, прехвърляйки доводите в главата си, — нали ми каза, че все още е била сгодена.
— Предположението ти е чудесно, дядо, но няма нищо общо с действителността. Саманта опита забранения плод, но вкусът му явно не й хареса.
Вятърът свистеше пронизително край къщата и отново събори нещо върху плочника, който баща й бе оформил миналата година. Саманта се изнерви от неприятните звуци, които й напомняха за живи същества, но вратите и прозорците бяха здраво залостени и бурята скоро щеше да отмине.
Защо не послуша съвета на майка си и не замина с тях на Канарските острови? Сега щеше да пие коктейл в бара и грижите й щяха да се ограничат до избора на бански костюм. Лятната й настинка обаче се бе проточила почти два месеца и сега не смееше отново да затвори кафенето.
Не че чак толкова я интересуваше. Сега, когато конкуренцията на Хай Стрийт се ожесточи, трябваше да се бори, за да задържи клиентелата си. За съжаление, бе загубила ентусиазма си. Болестта сякаш я остави без воля.
Не, не бе права. Точно след разрива с Матю бе загубила всякакъв интерес. Саманта преглътна сълзите си, които всеки момент щяха да рукнат. Сигурно не трябваше да го отблъсква.