Тя изхлипа, но не от болка, а по-скоро от истеричния страх, който я обзе. Мъжът леко отпусна ръката й.
— Да не си луда? — погледна я учудено и Саманта с облекчение установи, че не изглежда толкова страшен. Все пак беше пил, усещаше се по дъха му.
— А ти какво очакваш, след като нахълтваш по този начин!
— Не се шегувай! — примига той и Саманта забеляза, че ресниците му са необикновено дълги. Даде си сметка, че отделя прекалено много внимание на външността му и опита да обуздае мислите си. — Не съм нахълтал. Имам покана.
— Така ли? — Не знаеше дали да му вярва, макар да нямаше друг избор, след като беше в ръцете му.
— Да — освободи ръката й той и я хвана през кръста, — Нали няма да направиш пак някоя глупост, ако те пусна?
— Не, разбира се — усмихна се с треперещи устни тя. Несъзнателно или не, той бе наклонил стройното си тяло към нея и мускулестото му бедро притискаше краката й. — Ще го направиш ли? Искам да кажа, ще ме пуснеш ли? — добави тя и смутено се изчерви.
За нейна изненада черните му очи потъмняха. Сякаш придобиха особена мекота, която озари зениците му.
— А ти искаш ли? — прозвуча дрезгавият му глас, чийто гърлен тембър й подейства смразяващо. Мъжът бе изключително привлекателен и тя не можеше да се владее. Въздействаха й не толкова думите му, колкото начинът, по който ги произнасяше. Устата й пресъхна от неподозирано желание.
— Аз… — започна тя, твърдо решена да го постави на място, но в този момент зад тях обвинително изпищя до болка познат глас.
— Мат, Мат, ти ли си? Какво правиш тук, за Бога? — Мелиса Мейнуеъринг слезе бързо по стълбите и късата й плисирана рокля от синя тафта силно изшумоля. Дрехата съблазнително откриваше заобленото й белоснежно рамо и подчертаваше стройната й фигура.
Непознатият сякаш се вцепени. Със спокойни, но решителни движения, той пусна Саманта и се отдръпна. По лицето му като че ли се изписа болка. Саманта се посъвзе, макар че пронизващият поглед на Мелиса не бе никак успокояващ.
Тя вече бе преодоляла стъпалата и острите й токчета отчетливо удряха по пода, покрит с червеникава теракота. Цялото й внимание бе насочено към мъжа зад Саманта.
— Ти дойде — рече тя и на лицето й се изписа задоволство. — Надявах се, че ще дойдеш.
— Така ли? — равнодушно попита той, но явно се опитваше да потисне истинските си чувства. В думите и жестовете му се забелязваше напрежение и Саманта се досети, че между него и госпожица Мейнуеъринг има нещо, за което тя не знае.
— Да. — Мелиса прехвърли поглед към Саманта.
— Виждам, че госпожица Максуел ти е отворила.
— Сам влязох — възрази непознатият.
— Но вие се познавате, нали? — продължи Мелиса.
— Не. — Матю запристъпва от крак на крак и пъхна ръце в джобовете си. — Госпожица Максуел ме помисли за крадец.
— Така ли? — намръщи се Мелиса.
— Да — въздъхна Саманта.
— Вината е моя, защото влязох през задния вход — заяви Матю и се наведе за ножа, който лежеше на пода. За миг хвърли поглед към Саманта, но не спомена нищо за инцидента, а се обърна към Мелиса: — Сигурно вече приемаш поздравления. Значи най-сетне успя да хванеш някого на въдицата си.
Дори Саманта се стресна от думите му.
— Негодник! — изсъска Мелиса и ядно погледна към Саманта, вбесена, че някой е станал свидетел на унижението й.
Очевидно не мога да очаквам полезни контакти от това празненство, особено що се отнася до Мелиса, мрачно си помисли Саманта, но изпита известно задоволство от дръзкия отговор на Матю.
— Моля да ме извините, тръгвам си — промърмори тя, решена да не предизвиква повече съдбата. Едно бе да си нежелан свидетел, друго — да те замесят в неприятна кавга.
— Къде отиваш? — пое си дълбоко дъх Мелиса,
— Тръгвам си — повтори Саманта и навлажни пресъхналите си устни.
— Как така? — стрелна я с поглед Мелиса. — Гостите дори не са започнали да се хранят, а след това ще трябва да се почистят масите. Излез за малко, защото с господин Пътнам имаме личен разговор.
— Не. — Саманта затвори ципа на чантата. Не я интересуваше вече дали нещо можеше да се счупи. Искаше по-скоро да се махне оттук. — Вашият годеник знае много добре, че аз само приготвям храната и не се занимавам с чистене.
— Защо пък не? — Безспорно красивите черти на Мелиса бяха изгубили привлекателността си. — Нали си сервитьорка? Нали затова си тук?
— Не — откачи сакото си Саманта и грабна чантите. — Само доставям храната. А сега, както вече казах, си тръгвам. Стана късно и ми предстои дълъг път.
Мелиса сякаш имаше желание да я спре със сила, но само презрително изсумтя.