Клей машинално огледа корабчето си. Трюмните помпи работеха равномерно и изхвърляха струи вода зад борда; двигателят мъркаше приятно, а му бе останало и достатъчно гориво. Сега, след като бе стигнал до тук — сега, след като бе останал сам и единствен Всемогъщият му бе другар — той изпита странно чувство на покой. Може би бе грях да очаква толкова много от хората на Стормхейвън. Не можеше да разчита на тях, но можеше да разчита на себе си.
Щеше да изчака малко, преди да се насочи към остров Рагид. Разполагаше с лодка и с предостатъчно време. С всичкото време на света.
Стиснал здраво щурвала той гледаше как останките от флотилията се насочиха обратно към Стормхейвън. Скоро щяха да се превърнат в далечни, призрачни очертания на фона на прогизналото сиво небе.
Той не забеляза работния катер, който се отдели от острова и като се клатеше силно надлъжно и напречно, с виещ извънбордов мотор, когато винтът му изскачаше над водата, си запробива с мъка път към входния люк от другата страна на „Серберъс“.
44.
Дони Труит лежеше на дивана и дишаше вече по-спокойно, след като започна да действа инжектираният му един милиграм лоразепам. Беше забил поглед в тавана и премигваше търпеливо, докато Хач го преглеждаше. Бонтер и професорът се бяха оттеглили в кухнята, където разговаряха шепнешком.
— Дони, чуй ме — рече Хач. — Кога започнаха да се проявяват тези симптоми?
— Преди около седмица — отвърна жално Труит. — Не мислех, че е нещо сериозно. Започнах да се събуждам с гадене. На няколко пъти пропуснах закуската. След това на гърдите ми се появиха тези обриви.
— Как изглеждаха?
— Отначало като червени петна. След това взеха леко да се подуват. Започна да ме боли и вратът. Сякаш отстрани. И взех да забелязвам косми по гребена си. Отначало малко, но сега като че мога да сваля цялата си коса наведнъж. В семейството ми почти нямаме плешиви; винаги сме били с цели купи коси по главите. Честно ти казвам, Малин, не знам как ще го понесе жена ми, ако оплешивея.
— Не се безпокой. Това не е типичното за мъжете оплешивяване. След като разберем какво не е наред и се погрижим за него, косата ти отново ще порасне.
— Страшно се надявам да стане така — рече Труит. — Снощи смяната ми свърши в полунощ и си легнах веднага, но на сутринта се почувствах още по-зле. Никога досега не съм ходил на лекар. Но си помислих: нали си приятел, а? Не е същото като да ходиш в поликлиниката или нещо от сорта.
— Има ли още нещо, което не си ми казал? — попита Хач.
Дони изведнъж се притесни.
— Ами, моя… абе, боли ме и отзад. И там имам рани или нещо подобно.
— Обърни се на една страна — рече Хач. — Ще хвърля едно око.
Няколко минути по-късно Хач вече седеше сам в трапезарията. Бе повикал линейка от болницата, но тя щеше да пристигне най-рано след петнайсет минути. Тогава пък щеше да възникне проблем да качат Дони в нея. Като селски жител на Мейн, Труит изпитваше ужас от ходенето на лекар и още по-голям ужас от болницата.
Някои от симптомите бяха подобни на онези, от които се оплакваха и други членове на екипа: апатия, гадене. Ала както и при останалите, при Дони имаше симптоми, които бяха влудяващо уникални. Хач посегна и взе оръфания си екземпляр от наръчника на Мерк. Няколкото минути проучване му бяха достатъчни, за да определи работната диагноза: Дони страдаше от хронично грануломатулозно заболяване. Множеството грануларни поражения по кожата, гноясалите лимфни възли, прекалено очевидният болезнен перианален абсцес правеха диагнозата почти категорична. „Ала ХГЗ обикновено е наследствено“, помисли си Хач. „Неспособност на белите кръвни телца да убиват бактериите. Защо ще се прояви едва сега?“
Той остави книгата и се върна във всекидневната.
— Дони — подзе той, — дай да погледна още веднъж скалпа ти. Искам да видя дали след като опада косата, остава гладка повърхност.
— Още малко и ще се превърна в Юл Брюнер. — Труит докосна внимателно главата си с ръка и докато го правеше, Хач забеляза грозна рана, която не бе видял досега.
— Свали ръката си за малко. — Той нави ръкава на Труит и огледа китката му. — Какво е това?
— Нищо. Одрасках се леко в Шахтата.