Бонтер докара лодчицата успоредно на рифовете, току до разбиващия се прибой.
— Той си мисли, че ни е гепил! — рече Хач, след като „Серберъс“ зави отново.
Чу се нова разтърсваща експлозия току до борда и в следващия миг Хач вдиша солена вода вместо въздух. Изскочиха от пяната. Един поглед надолу показа, че половината от левия борд бе отнесен от харпуна.
— Имаме само една възможност! — изкрещя той. — Възсядай следващата вълна и да се прехвърлим оттатък.
Подмятаха се болезнено дълго време до рифа, след което той извика:
— Сега!
Бонтер зави потрошеното динги във врящия котел, покрил рифа, и тогава се чу нова експлозия. Хач долови някакъв странен звук на трошене и усети как нещо го изхвърля с все сила във въздуха. След това всичко около него бе само вряща вода и парчета дървена обшивка, както и затихващият, приглушен звук на пукащи се въздушни мехурчета. Усети как нещо го тегли надолу и все по-надолу. Изпита само един кратък миг на ужас, преди всичко да се превърне в наистина пълен покой.
47.
Уди Клей се подхлъзна, удари пищяла си и едва не изрече напразно Божието име. Скалите по брега бяха хлъзгави от изхвърлените водорасли. Реши, че ще е по-безопасно да пълзи.
Болеше го цялото тяло; дрехите му бяха разкъсани; болката в носа бе по-силна, отколкото можеше да си представи; а беше премръзнал почти до вкочанясване. И въпреки това се чувстваше жив, по-жив, отколкото от много години насам. Почти бе забравил това чувство, тази неистова бодрост на духа. Пропадналият протест вече нямаше значение. Всъщност, той не се бе провалил. Посланието бе предадено на този остров. Неведоми са пътищата Господни, ала Той очевидно бе довел Клей на остров Рагид поради някаква причина. Трябваше да извърши нещо тук — нещо от първостепенна важност. Какво точно, той още не знаеше. Но бе убеден, че когато му дойде времето, мисията щеше да му бъде разкрита.
Изкатери се над маркера за високата вода на прилива. Тук можеше да стъпва по-устойчиво; той се изправи и се закашля, да изхвърли и последната морска вода от дробовете си. С всяко закашляне строшеният му нос се пронизваше от ужасна болка. Ала той не й обръщаше внимание. Какво бе казал Свети Лаврентий, когато римляните го пекли жив над мангала с горещи въглени: „Обърни ме, Господи. Изпечи ме и от другата страна.“
Като малък, когато другите деца четяха средновековните романи от поредицата „Харди Бойс“ и биографиите на Бейб Рут и Тай Коб, любимата книга на Клей бе „Книга на мъчениците“ от Фокс. Дори днес, като проповедник, не виждаше нищо грешно в това да цитира буквално епизоди от живота на католическите светци и дори още по-буквално — епизоди от смъртта им. Това бяха хора, осенени от идеи и надарени със смелост да ги претворят, независимо на каква цена. Клей бе до голяма степен уверен, че притежаваше смелостта. Онова, което му липсваше напоследък — той го знаеше най-добре — бяха идеите.
Сега трябваше да намери подслон, да се стопли и да се помоли да му бъде разкрита целта.
Огледа брега, сивкав на фона на черното небе, поразен и обветрен от яростта на бурята. Вдясно от себе си видя в мрака няколко големи скали — онези, които рибарите наричаха „китови гърбове.“ Зад тях бе неестествено сухата лагуна, образувала се след като хората от „Таласа“ изградиха водонепроницаемата камера. Само че морското дъно не бе напълно сухо. Той забеляза с известно задоволство, че прибоят блъскаше безмилостно камерата. Някои от подпорите бяха изкривени, а бетонните панели — разместени. Солидни струи пръски прехвърляха стената при всеки удар на вълните.
Клей закрачи по брега и намери подслон зад голямата землена дига — под висналите корени на изгнили дървета. Ала дори там дъждът плющеше силно и веднага щом спря да се движи, той започна да трепери. Изправи се отново и пое покрай основата на дигата в търсене на някаква защита от вятъра. Не видя и не чу никого. Може би в крайна сметка островът бе безлюден: грабителите се бяха евакуирали преди бурята, бяха се разпръснали като лихварите от храма.
Стигна до един нос. Зад скалата се намираше надветреният бряг на острова. Дори от това място можеше да чуе силното блъскане на прибоя. Заобиколи носа и видя опънатата жълта лента от типа, с който полицаите ограждат местопрестъплението; единият й края се бе освободил и плющеше силно на вятъра. Той продължи напред. Отвъд лентата имаше три подпори от някакъв лъскав метал, а зад тях бе тъмният, назъбен отвор, който водеше към дигата. Провирайки се между лентата и подпорите, Клей влезе в отвора и приведе глава под ниския таван.
Вътре шумът от прибоя стихна значително, там беше уютно и сухо. Ако и да не беше топло, то поне не бе студено. Той бръкна в единия си джоб и извади скромните си аварийни запаси: фенерчето, кибрита в пластмасова опаковка, миниатюрен пакет за първа помощ. Освети с фенерчето стените и тавана. Беше някакво малко помещение, което се стесняваше и преминаваше в далечния си край в тунел.