Беше много интересно, много удовлетворително. По някакъв неведом начин той бе отведен до този тунел. Почти не се съмняваше, че тунелът се свързва със съоръженията, които, както се говореше, били издупчили центъра на острова. Треперенето му се засили и той реши, че първо трябва да запали огън и да се поизсуши.
Събра клонки, изхвърлени в пещерата от морето, след това отвори пластмасовата кутийка и я обърна надолу. В ръката му изпадна суха кибритена клечка. Усмихна се, едва сподавил победоносното си чувство. Беше носил тази водонепроницаема кутийка с кибрит при всяко свое плаване, откакто бе дошъл в Стормхейвън. Клеър го бе поднасяла за това, разбира се, ала въпреки това то го бе измъчвало, бе се настанило в онази скрита част от душата му, която той пазеше настрани от всяко живо същество. А сега кибритът щеше да изиграе своята роля в неговата съдба.
След малко огънят вече хвърляше веселите си отблясъци по стените на пещерата. Бурята виеше отвъд входа на тунела, но гнезденцето му бе непристъпно за нея. Болката в носа му бе спаднала до тъпо, но постоянно туптене.
Клей се сви по-близо до огъня и протегна ръце да ги стопли. Знаеше, че скоро — вече съвсем скоро — специалната задача, която му бе предопределена, щеше да стане ясна.
48.
Изабел Бонтер огледа като обезумяла каменистия бряг, присвила очи срещу вятъра и плющящия дъжд. Накъдето и да погледнеше, виждаше по пясъка тъмни и неясни очертания, които можеха да бъдат тялото на Малин Хач. Но като приближеше достатъчно близо, за да ги огледа, се оказваше, че това са само скали.
Погледна към морето. Видя яхтата на Найдълман — „Грифин“ — двете й котви я задържаха близо до рифа и тя упорито се съпротивляваше на ревящата буря. По-навътре в морето едва се виждаха блесналите в светлини елегантни форми на „Серберъс“: мощният прибой го бе свалил от рифа, на който бе заседнал. Очевидно бе изгубил управление и сега силният отлив го отнасяше в морето. Беше и леко накренен, може би една или две от водонепроницаемите прегради бяха разрушени и част от трюмовете — наводнени. Няколко минути преди това бе видяла малък работен катер да се отделя от борда му и с мъка да си пробива с отчаяна скорост път през вълните: той изчезна зад далечния край на острова към кея на базовия лагер.
Не знаеше дали на борда му бе Стрийтър или някой друг. Ала в едно нещо бе сигурна: колкото и да е усъвършенстван изследователският кораб, не бе възможно сам човек да управлява кораба и да насочва харпунното оръдие.
А това означаваше, че каквото и да ставаше тук, то не бе дело на един обезумял човек. Стрийтър си имаше помощник.
Тя потрепери, загърна се по-добре с прогизналото яке. От Хач все още нямаше и следа. Ако бе оцелял при разрушаването на дингито, би трябвало да излезе на този участък от брега. Ала това не бе станало, сега вече бе сигурна. Останалата част от брега бе обсипана със скали, незащитени от яростта на морето…
Тя потисна с все сила ужасното чувство, което заплашваше да разбие сърцето й. Въпреки всичко, независимо какво се бе случило, тя трябваше да довърши онова, което бяха започнали.
Пое към базовия лагер по дългия, по-безопасен път, покрай тъмната брегова ивица. Яростта на вятъра се бе усилила, той откъсваше бели ивици пяна от гребените на вълните и ги отнасяше далеч във вътрешността на острова. Грохотът на прибоя в рифовете бе толкова силен и тъй постоянен, че Бонтер едва дочуваше гърмовете на фона на непрекъснатото бучене.
Тя бавно приближи скупчените една до друга къщички. Комуникационната кула бе тъмна, ултракъсовълновите антени висяха свободно и се люлееха на вятъра. Единият от генераторите бе замлъкнал, докато другият се тресеше като живо същество върху стоманената си платформа и виеше, сякаш за да протестира срещу натоварването си. Тя пропълзя покрай замлъкналия генератор и резервоарите за гориво и огледа лагера. В средата му се виждаха няколко светли квадратчета: прозорците на „Остров–1“.
Продължи внимателно да пълзи, криеше се в сенките, изпъстрили земята между фургоните. Стигна до „Остров–1“ и надникна през прозорчето. Командният център бе празен.
Бързо и безшумно отиде до прозорчето на медицинския пункт. Той също изглеждаше празен. Пробва дръжката на вратата и изруга, като разбра, че е заключена, след това пропълзя към задната страна на фургона. Взе камък и го стовари върху прозорчето отзад, сигурна, че никой нямаше да я чуе в тази буря. Бръкна през стъклените отломки, отключи отвътре и отвори широко прозореца. Помещението, в което се промъкна, бе спешният център на Хач. Тясната койка не бе използвана и бе непокътната, без нито една гънка — както в деня, в който я бяха монтирали. Прекоси бързо стаята, разрови се из чекмеджетата: търсеше пистолет, нож, каквото и да е оръжие. Намери само дълго, тежко фенерче. Светна, но насочи лъча към земята и премина в същинския медицински пункт. От едната му страна бе личният кабинет на Хач, а от другата коридор водеше към чакалнята. В далечния край на коридора имаше врата с табелка „Медицински запаси.“ Беше заключена, както и бе предположила, но изглеждаше паянтова, куха врата. Два точно премерени шута я разцепиха по средата.