Мракът дойде едновременно с изстрела. Хач се затича напосоки и на зигзаг през ливадата, насочи се към възвишението в средата на острова и към лабиринта от пътечки отвъд него. Езикът на светкавица освети Стрийтър на около стотина метра по-надолу; онзи го видя, обърна се и хукна с все сила подире му. Хач се втурна към главните галерии, първо по една пътека, после по друга, като разчиташе единствено на интуицията си да не излезе извън обозначенията с жълта лента. Чуваше зад гърба си стъпките и тежкото дишане на Стрийтър.
Когато се изкачи най-горе видя сиянието на Ортанк, което пробиваше мъглата. Засили се отначало натам, сетне отново свърна встрани: дори приближаването му до светлината щеше да даде възможност на Стрийтър да се прицели точно.
Хач мислеше трескаво. Можеше да се спусне към базовия лагер и да се скрие сред струпаните там фургони. Ала също така лесно можеше да попадне и в капан. Освен това трябваше да се отърве по-скоро от преследвача си.
Постепенно стигна до извода, че не можеше да го направи на повърхността.
Имаше един тунел — Бостънската шахта, — който се спускаше под земята под лек наклон. Ако не грешеше, той излизаше в Наводнената шахта на голяма дълбочина. Найдълман му го бе показал една утрин — само преди няколко седмици, нима бе възможно това? — когато за пръв път откриха местоположението на истинската Шахта.
Нямаше повече време. Погледна нагоре към заревото на Ортанк, ориентира се, след това пое по друга пътека. Ето я къде беше: тъмна, зееща дупка зад обезопасяващата лента, обрасла с рошав трънак.
Той се мушна под лентата и застана на ръба на Бостънската шахта. Беше много тъмно, а вятърът духаше почти хоризонтално в очите му. „Лек наклон ли?“ В мрака шахтата му изглеждаше като вертикален тунел. Поколеба се, взрян надолу. След това чу изтракването на стъпки по метално мостче. Сграбчи тънкото стъбло на храст дива череша, залюля се над ръба и се спусна, драскайки по хлъзгавите стени на шахтата, опитваше се да намери опора за краката си. Не успя обаче; корените на черешата се изтръгнаха с пукот и Хач усети как пада свободно в празното пространство.
След кратко, ужасяващо падане той се приземи тежко върху калното дъно. Изправи се с мъка на крака, разтърсен, но читав. Над главата си съзираше едва различимо късче небе, размазано, тъмносиво, почти черно петно. Ала видя, или му се стори, че вижда, някаква сянка да се движи по ръба на отвора.
Последва оглушителен рев, придружен с ослепителна светкавица. Вторият рев дойде почти веднага след първия и нещо изплющя в калната шахта на сантиметри от главата му.
Хач се извъртя и се затича надолу по тунела. Разбра какво целеше Стрийтър: използва проблясъка от първия си изстрел, да се прицели за втория.
Наклонът на тунела бе стръмен и Хач започна да се хлъзга по пода му. Губеше равновесие, докато тичаше, и с мъка се удържаше да не рухне, изгубил контрол, в пълния мрак. След няколко ужасяващи секунди наклонът намаля достатъчно, за да намери по-стабилна почва под краката си и да се спре.
Стоеше на влажния студ в тунела, ослушваше се, опитваше се да овладее задъханото си дишане. Да тича сляпо напред бе равно на самоубийство. Тунелът можеше и да е надупчен и пресечен от други тунели или шахти…
Дочу зад гърба си движение, последвано от шумни, шляпащи в калта стъпки.
Хач опипом намери стената на тунела. Ръката му обви слузестия крепеж и той отново се заспуска, като се опитваше да действа най-разумно. Стрийтър несъмнено щеше да стреля отново. Навярно щеше да опита още два последователни изстрела. Ала стратегията му можеше да се окаже от полза и за Хач: светлината от първия изстрел можеше да му даде представа какво лежи пред краката му.
Вторият изстрел щеше да бъде смъртоносен.
Първият прозвуча почти веднага, сякаш в отговор на мислите му, и отекна оглушително в тясното пространство на тунела. Хач се хвърли странично в калта, а вторият куршум се заби в крепежа точно зад него.
На светлината на изстрелите той забеляза, че тунелът продължаваше надолу без разклонения.
Скочи на крака и затича с разтворени ръце, ту се препъваше, ту се плъзгаше, но тичаше колкото можеше по-надалеч и по-надалеч. Най-накрая спря, отново намери опипом стената и се ослуша. Стрийтър би трябвало да продължава да го преследва, но този път по-предпазливо. Ако Хач можеше някакси да се отърве от него в тунела, би могъл да достигне точката, дълбоко под земята, където Бостънската шахта се пресича с Наводнената. Найдълман щеше да е там. Той не би могъл да знае какво бе замислил Стрийтър; Стрийтър сигурно бе изпаднал в психичен срив, нямаше друго логично обяснение. Ако можеше само да достигне до главната шахта…