— Ти къде си заседнал? — продължи гласът.
— Почакай! — извика Хач.
Дишаше тежко, заставяше се да съживи старите спомени. „Какво бе видял?“
… Имаше врата, запечатана отпред врата. Джони строши печата и пристъпи вътре. От тунела подухна и угаси клечката… Джони извика от изненада и болка… чу се само шум като че се влачеше нещо тежко… той потърси нова клечка кибрит, запали я и видя неумолимата стена пред себе си, с широки ивици кръв по основата й и там където се съединяваше с лявата стена. Кръвта сякаш извираше от цепнатините, бликаше навън, стичаше се надолу като челната стена на вълна, пълзеше по коленете и по гуменките му.
Хач изтри с трепереща ръка лицето си, смазан от силата на спомените.
Когато Джони отвори вратата, откъм тунела подухна ветрец. Ала когато Хач запали нова клечка, видя пред себе си само каменна стена, а и Джони бе изчезнал. Значи тунелът би трябвало да продължава отвъд стената. Като пристъпи в помещението, или като отвори вратата, или като разчупи печата — нещо бе задействало капана на Макалън. Масивна каменна плоча се бе придвижила по тунела, бе повлякла Джони и го бе смазала под себе си, натикала бе тялото му в това празно пространство и бе запечатала останалата част от водонепроницаемия тунел. Нямаше друго обяснение. Кладенецът, камерата, в която Хач бе затворен, сводестата стая горе — всичко това бе част от поддържащия механизъм на капана. А Макалън — или може би Ред Нед Окъм — не са искали някой да прониква в капана. Затова и самата сводеста стая бе зареден капан. Както бе разбрал Уопнър с цената на живота си.
— Там ли си още? — долетя гласът.
— Моля те, почакай.
Хач задиша тежко, опитваше се да следва хода на мислите си към това заключение. Тунелът, който той и Джони бяха открили, трябва да е бил тайният вход на Ред Нед Окъм, построен от Макалън за него — задната врата към съкровището. Ала ако някой търсач на съкровища би открил тунела откъм брега, Макалън е трябвало да намери начин да го спре. Отговорът му очевидно е бил капанът, който бе убил Джони. Масивно парче дялан камък, което се изтъркулва от единия край и смазва всеки натрапник, който не знае как да го обезвреди. Камъкът бе толкова изкусно измайсторен, че след като се върне на мястото си да изглежда като край на тунела и да предотврати по-нататъшни проучвания…
Хач се стараеше да не се разсейва. Значи, след като Шахтата бъде веднъж осушена, Окъм е трябвало да може да презареди капана, да изтъркаля камъка обратно и да продължи по тунела, за да си прибере плячката. Макалън, разбира се, е имал свои планове за Окъм, след като онзи стигне до самата Шахта. Ала пиратът е трябвало да повярва, че е предвидена за него задна врата към съкровището.
Тъй че е бил нужен прост лостов механизъм, а камъкът е трябвало да бъде тъй фино уравновесен, че и най-малкият натиск да причини придвижването му… натискът от тежестта на едно дете…
… Но защо тогава никой не се бе натъкнал на механизма за презареждане на капана по време на онова отчаяно търсене на Джони преди трийсет и една години…?
— Ей! — извика неочаквано той. — Там ли си още?
— Тук съм. Как мога да помогна?
— Имаш ли осветление? — извика Хач.
— Да, имам фенерче.
— Огледай наоколо. Кажи ми какво виждаш.
Последва пауза.
— Намирам се в края на тунел. От трите му страни има масивни камъни.
Хач отвори уста, закашля се и задиша учестено.
— Кажи ми за камъните.
Нова пауза.
— Големи плочи.
— От всичките три страни?
— Да.
— Има ли пукнатини или вдлъбнатини?
— Не, няма нищо.
Хач се опита да мисли.
— Ами тавана? — попита той.
— Има голям каменен трегер, някакви стари дъбови греди.
— Опитай гредите. Солидни ли са?
— Така мисля.
Последва мълчание, Хач се опита да поеме повече въздух.
— А пода?
— Покрит е с кал. Не мога да го разгледам много добре.
— Почисти го.
Хач изчака, повтаряше си на ум да не изпадне отново в безсъзнание.
— Той е настлан с камъни — долетя гласът.
У Хач припламна искрица надежда.
— Малки камъни ли?
— Да.
Искрицата се разгоря по-силно.
— Погледни по-внимателно. Някой от камъните не изглежда ли по-различен от другите?
— Не.
Надеждата угасна. Хач стисна с ръце главата си, отворил широко челюсти в борба за глътка въздух.
— Почакай. Има нещо. Ето тук в средата има един камък, който не е квадратен. Изострен е леко, прилича на ключалка. Поне така си мисля. Не е много по-различен.
Хач вдигна глава.
— Можеш ли да го отместиш?
— Чакай да опитам. — След кратка пауза онзи се обади: — Не, заклинен е здраво, а земята около него е твърда като бетон.