Погледът му пробяга по следващата колона от снимки. „Къщата мечта от Мейн!“ — пишеше върху най-близката картичка, от която направо се лееше ентусиазъм. „Автентична архитектура от Втората империя до последния детайл. Зимна градина, еркерни прозорци, гледка към океана, опасана цялата от тераса, собствен кей. Оригинални пристройки. 329 000 долара.“ Под картичката бе снимката на собствената му къща.
— О! — влетя Дорис Боудич. — Не виждам защо трябва да стои още. — Тя смъкна снимката от таблото и я пусна върху най-близкото бюро. — Не искам да кажа нищо лошо, но си мислех, че грешите, като не свалихте малко от тази толкова висока цена. Ала на двойката от Манчестър не й мигна окото.
— Така ми и казаха.
Хач се учуди от нотката на съжаление в тона си. Вече нямаше причина да остава тук, никаква причина. Ала въпреки факта, че още не бе напуснал града, той вече усещаше как му липсват огладените от вятъра и вълните камъчета по брега, потракването на стоманените фалове по мачтите, непоколебимата изолираност на града. Ала сега съжалението му бе от съвсем друг характер: горчиво-сладка носталгия, която щеше да подхранва спомена. Той погледна през прозореца отвъд залива към няколкото назъбени скали, единственото, останало от остров Рагид. Неговата работа — работата на три поколения от семейството му в Стормхейвън — бе завършена.
— Сключването на сделката ще бъде в Манчестър — натрапи се веселият глас на Дорис. — Банката им пожела да стане така. Ще ви видя ли там следващата седмица?
Хач се изправи и поклати глава.
— Мисля да изпратя адвоката си. Ще поемете ли грижата всичко да се опакова и да се изпрати на този адрес?
Дорис пое предложената й визитка и се взря в нея.
— Да, доктор Хач, разбира се.
Хач кимна, излезе навън и се спусна бавно по стълбите. Това бе последната част от работата; вече бе изпил бутилка газирана вода с бакалина Бъд и се бе обадил на икономката си в Кеймбридж. Спря за миг, след това заобиколи колата си и отвори вратата.
— Малин! — чу познат глас.
Хач се обърна и видя Сейнт Джон да се клатушка в неравен тръс към него, като се опитваше да не разпилее многобройните папки, които стискаше под мишница, и едновременно да запази равновесие по неравния калдъръм.
— Кристофър! — отвърна с искрена радост той. — Телефонирах ти тази сутрин да се сбогуваме, но ми казаха, че вече си заминал.
— Убивах последните си часове в библиотеката — отвърна Сейнт Джон и премигна на слънцето. — От „Таласа“ изпращат корабче да откара последните пет-шест души, които останахме, до Портланд. Трябва да пристигне до половин час.
Той стисна по-здраво папките си, тъй като палавият бриз заплашваше да разпилее скъпоценните му книжа по площада.
— В библиотеката на Стормхейвън ли? — попита с усмивка Хач. — Съчувствам ти.
— Всъщност оказа се доста полезно местенце. Намерих тъкмо онази част от местната история, която ми бе нужна.
— За какво?
Сейнт Джон потупа по папките си.
— Как за какво, ами за монографията ми за сър Уилям Макалън, разбира се. Ние отворихме тук цяла нова страница в историята от времето на Стюартите.
Дълбокият бас на корабна сирена раздрънча прозорците на площада и Хач вдигна глава — стройна бяла яхта навлизаше по канала и приближаваше пирса.
— Подраниха — рече Сейнт Джон. Той неловко намести папките си и протегна ръка. — Благодаря ти, Малин.
— Няма за какво — отвърна Хач. — Всичко най-хубаво, Кристофър.
Хач погледа как историкът се спусна надолу по хълма към кея. След това се качи в ягуара, затвори вратата и запали двигателя.
Излезе от площада и насочи колата на юг към крайбрежен път 1А за Масачузетс. Караше бавно, наслаждаваше се на соления въздух, на игрите на слънчевите зайчета и сенките по лицето му, докато минаваше под старите дъбове, които обрамчваха тихите улици.
Наближи пощата на Стормхейвън и спря до бордюра. Там, кацнала на крайния стълб на дъсчената ограда, седеше Изабел Бонтер. Беше облечена с тънко кожено яке и къса пола в цвят слонова кост. На тротоара до нея лежеше голяма пътна чанта. Тя се обърна към него и вдигна палец.
— Как си, моряко? — извика тя.
— Добре. Но ако бях на твое място щях да внимавам. — Той кимна към загорелите й бедра. — Тук червените жени ги изгарят, нали знаеш?
Тя се разсмя силно.
— Само да опитат! Старейшините на града ти са до един дебели. Мога да ги надбягам всичките. Дори и с тези токчета.