— Как се ядат тези неща? — извика Уопнър и се вкопчи в един объркан ловец на омари.
— За какво става дума? — рече ловецът и наведе глава, сякаш не бе дочул добре.
— Там, където съм пораснал, нямахме омари.
— Нямали сте омари ли? — рече мъжът, сякаш обмисляше чутото.
— Аха. В Бруклин. Част от Америка е. Трябва някой ден да поразгледате страната. Както и да е, никога не съм знаел как се яде омар. — Силният глас на Уопнър кънтеше из целия павилион. — Искам да кажа, как се отваря черупката?
Ловецът на омари отговори флегматично:
— Сядаш върху него с все сила.
Събралите се наоколо хора от града избухнаха в смях.
Хач отведе Уопнър до една от масите, накара го да седне и му обясни как да отвори черупката, какво да яде и какво не. След това отиде сам да си вземе малко от храната, като пътьом се спря да си налее половинлитрова халба от огромното буре. Бирата от една малка пивоварна в Камдън бе студена и дъхаше на малц; той я обърна и усети как тежестта в гърдите му изчезва, след това напълни отново халбата си и се подреди на опашката.
Омарите и царевицата димяха върху купчини водорасли на скарите, под които горяха дъбови цепеници, а към синьото небе се виеха облаци благоуханен дим. Зад купищата водорасли се трудеха трима готвачи, гледаха огъня, изваждаха розовите омари и ги хвърляха върху хартиени подноси.
— Доктор Хач! — дочу той глас.
Обърна се и видя Дорис Боудич, зад нея като розов парашут се вееше друг великолепен шал. Мъжът й бе застанал до нея — нисък, избръснат до синьо и мълчалив.
— Как намирате къщата?
— Великолепна е — рече Хач. — Благодаря, че сте акордирали пианото.
— Няма защо. Предполагам, че няма проблеми и с електричеството и водопровода? Добре. Нали разбирате, питах се дали сте имали време да помислите за онази приятна двойка от Манчестър…
— Да — отвърна веднага Хач, този път подготвен. — Няма да продавам.
— О, така ли — рече Дорис и лицето й помръкна. — Те толкова разчитаха на…
— Да, Дорис, но това е къщата, в която съм израснал — прекъсна я благо, ала твърдо Хач.
Жената се сепна, сякаш си припомни обстоятелствата около детството на Хач и отпътуването им от града.
— Разбира се — рече тя, направи опит да се усмихне и го хвана за лакътя. — Разбирам ви. Трудно е човек да се раздели с фамилната къща. Повече няма да говорим за това. — Засега.
Хач наближи до скарите и вниманието му се насочи към огромните, изпускащи пара купища водорасли. Най-близкият до него готвач отхвърли една от купчината и разкри подредени в редица червени омари, няколко кочана царевица и разпръснати яйца. Взе едно яйце с облечената си в ръкавица ръка, разряза го на две с ножа и провери дали е твърдо сварено. Хач си спомни, че така проверяваха дали омарите са готови.
— Перфектно! — рече готвачът.
Гласът му се стори далечно познат и Хач изведнъж разпозна стария си съученик от гимназията Дони Труит. Напрегна се.
— Ха, и това ако не е Малин Хач! — произнесе в този момент Труит. — Питах се кога ли ще те видя отново. Брей, дявол да го вземе, как си?
— Дони — извика Хач и сграбчи ръката му. — Не съм зле. А ти?
— Също. Имам четири деца. Търся си нова работа, след като „Мартин марин“ фалира.
— Четири деца ли? — подсвирна Хач. — Доста зает си бил.
— По-зает, отколкото си мислиш. Освен това два пъти се развеждах. Майната му. Ти вързан ли си?
— Още не — отвърна Хач.
Дони се ухили самодоволно.
— Видя ли се вече с Клеър?
Докато Дони плъзгаше един омар върху чинията му, Хач огледа стария си съученик. Беше пуснал корем, движенията му бяха по-бавни. Ала инак все едно нищо не се бе променило отпреди двайсет и пет години. Бъбривото глуповато момче очевидно се бе превърнало в също тъй бъбрив и добродушен мъжага.
— Хайде, хайде, Дони — рече Хач. — Клеър и аз бяхме само приятели.
— О, да. Приятели… Не знаех, че приятелите ги хващат да се целуват в Скърцащата долинка. Наистина ли бяха само целувки, Мал…, а?
— Това беше много отдавна. Не помня всяка подробност от всяка любовна история.
— Да, ама нищо не може да се сравни с първата любов, нали, Мал? — изхихика Дони и му намигна изпод спуснатата до очите рижава коса. — Тя е още тук. Но както и да е, ще трябва да се поогледаш другаде, щото тя се…
Изведнъж на Хач му дойде твърде много да слуша за Клеър.
— Задържам опашката — прекъсна го той.
— Ами да. Ще се видим по-късно.
Дони размаха вилицата си, отново ухилен, и сръчно отхвърли слой водорасли, за да разкрие нов ред блестящи червени омари.