— Извинете — рече той като приближи плота. — Това е пощата, нали?
— Да, така е — рече Роза, завърза последния конец и внимателно постави бродерията си върху едната дръжка на люлеещия се стол, преди да вдигне очи.
Като видя Уопнър, се сепна:
— Боже мой — рече тя и ръката й неволно се вдигна към брадичката й, сякаш да се увери, че не е прихванала от козята брадичка на Уопнър.
— Добре, защото очаквам важна пратка по куриер, разбирате ли? — Уопнър присви очи към нея. — „Пони експрес“ правят доставки по тези места, нали?
— О! — повтори Роза Паундкук, надигна се от стола, при което събори ръкоделието си. — Имате ли име, искам да кажа, как се казвате?
Уопнър се изсмя носово.
— Уопнър. Кери Уопнър.
— Уопнър? — Тя започна да търси в малка дървена кутия, пълна с жълти фишове. — О-у-п-…
— Не, не, не. Уопнър. С „У“ и едно „п“ — прозвуча раздразненият му отговор.
— Разбирам — отвърна Роза и самообладанието й се възвърна, след като намери фиша. — Един момент.
И като хвърли един последен поглед на програмиста, изчезна през задната врата.
Уопнър се облегна на тезгяха, заподсвирка си отново, когато входната врата изскърца жалостиво. Обърна се и видя висок, костелив мъж да затваря внимателно вратата зад себе си. Той се извърна и на Уопнър веднага му заприлича на Ейбрахам Линкълн: мършав, с хлътнали очи и отпуснати крайници. Под обикновения черен костюм носеше якичка на свещеник и държеше в едната си ръка малка връзка писма. Уопнър бързо се извърна, ала беше твърде късно; погледите им се срещнаха и той с тревога забеляза, че мъжът вече се бе запътил към него. До този момент Уопнър не се бе срещал с проповедник, камо ли да разговаря с такъв, и нямаше никакво намерение да започва тъкмо сега. Той бързешком бръкна в лежащата наблизо купчина рекламни материали и започна да чете внимателно за новата модна линия в щамповките на одеалата „Амиш“.
— Здравейте — чу той да казва мъжът.
Когато Уопнър се обърна неохотно, свещеникът бе застанал точно зад него с протегна ръка и с лека усмивка върху изпитото си лице.
— Аха, здрасти — рече той и се ръкува вяло, след което веднага се върна към четивото си.
— Казвам се Уди Клей — продължи мъжът.
— Добре — отвърна Уопнър, без да го поглежда.
— А вие сигурно сте от екипа на „Таласа“ — произнесе Клей и пристъпи към плота до Уопнър.
— Ами да, разбира се.
Уопнър побутна настрани брошурата — нещо като отвличащ ход, и същевременно се отдръпна на половин метър от непознатия.
— Ще възразите ли, ако ви попитам нещо?
— Не, давайте — рече Уопнър и продължи да чете.
До този момент не бе подозирал, че на света съществуват толкова различни модели одеала.
— Наистина ли очаквате да извадите златно съкровище?
Уопнър вдигна глава от брошурата.
— Ами, аз лично възнамерявам да направя една добра имитация на съкровище.
Мъжът не се усмихна.
— Разбира се, че очаквам. Защо не?
— Защо не ли? Не би ли трябвало въпросът да е защо?
Нещо в тона на мъжа объркваше Уопнър.
— Какво искате да речете с туй „защо“? Та това са два милиарда долара!
— Два милиарда долара — повтори проповедникът с изненадано изражение. След това кимна, сякаш в потвърждение на нещо, което бе подозирал. — Значи е само за парите. Няма други причини.
Уопнър се засмя.
— Само за парите ли? Нима е необходима по-добра причина? Нека бъдем реалисти. Искам да кажа, че тук не става дума за Майка Тереза, Бога ми. — Той изведнъж се сети за свещеническата му якичка. — О, извинете — произнесе засрамен. — Не исках, такова… нали, след като сте свещеник, исках само…
Мъжът се усмихна със свити устни.
— Няма нищо, чувал съм го и преди. И не съм свещеник, а проповедник в Общата църква.
— Разбирам — кимна Уопнър. — Това е някаква секта, нали?
— Парите наистина ли са толкова важни за вас? — Клей не сваляше втренчения си поглед от Уопнър. — Имам пред вид при тези обстоятелства?
Уопнър отвърна на погледа му.
— Какви обстоятелства?
Той погледна нервно към вътрешността на пощата. Какво, по дяволите, задържаше онази дебелана толкова време? Досега можеше да стигне пешком до шибания Бруклин.
Мъжът се наведе напред.
— И какво работите за „Таласа“?
— Управлявам компютрите.