— Аха. Това сигурно е интересно.
Уопнър сви рамене.
— Аха. Особено когато работят.
Докато го слушаше, лицето на пастора придоби загрижено изражение.
— И всичко върви гладко, така ли? Нямате оплаквания?
Уопнър се намръщи.
— Не — отвърна предпазливо той.
Клей кимна.
— Това е добре.
Уопнър остави брошурата на плота.
— И защо питате все пак? — рече той с престорена безгрижност.
— Без определена причина — отвърна проповедникът. — Нищо важно във всеки случай. Освен… — и спря на половин дума.
Уопнър изопна леко врат напред.
— В миналото този остров е… ами, създавал е затруднения за всеки, който е стъпвал на него. Гърмели са парни котли. Машини са отказвали безпричинно. Хора са се наранявали. Дори са умирали.
Уопнър отстъпи назад и изсумтя.
— Говорите за проклятието над остров Рагид — рече той. — За камъка на проклятието и всички тези неща? Това са бабини деветини, да ме прощавате за езика.
Клей повдигна вежди.
— Така ли е сега? Е, има хора, които са живели тук доста по-дълго от вас и които не мислят така. А що се отнася до камъка, той и сега е заключен в избата на моята църква, където се намира последните сто години.
— Наистина ли? — зяпна Уопнър.
Клей кимна.
Последва кратко мълчание.
Проповедникът се наведе по-близо към него и заговорнически сниши тон.
— Някога да сте се питали защо около острова няма буйчета за омари?
— Имате предвид онези нещица, които плават по водата навсякъде?
— Точно така.
— Никога не съм забелязвал, че там няма.
— Като излезете следващия път, погледнете.
Клей сниши тона си още повече:
— Има достатъчно причини за това.
— Така ли?
— Случило се е преди около сто години. Доколкото знам, е имало един ловец на омари на име Хайръм Колкорд. Той спускал кошовете си до остров Рагид. Всички го предупреждавали да не го прави, но уловът бил добър и той твърдял, че не дава и пет пари за някакво си проклятие. Един летен ден — подобен на този — изчезнал в мъглата да залага кошовете си. Към залез слънце лодката му се върнала с прилива. Само че този път той не бил в нея. Била натоварена с кошове и имало варел, пълен с живи омари. Ала Колкорд го нямало. Намерили обяда му наполовина изяден върху дъската в камбуза, както и преполовената бутилка бира — оставена така, сякаш просто се е изправил и си е тръгнал.
— Паднал е зад борда и задникът му е потънал. И какво от това?
— Не — продължи Клей. — Защото същата вечер брат му отишъл до острова да види да не би Хайръм да е останал по някаква причина там. Той също не се върнал. На следващия ден и неговата лодка изплавала от мъглата.
Уопнър преглътна.
— Тогава значи и двамата са паднали и са се удавили.
— Две седмици по-късно — рече Клей, — телата им били изхвърлени на нос Брийд. Един от местните хора, който видял какво се било случило, полудял от уплаха. А никой от останалите никога не споменал и думица за онова, което са видели. Никога.
— Хайде, хайде — рече нервно Уопнър.
— Хората говорят, че не само Шахтата охранява съкровището. Разбирате ли? Нали сте чували онзи ужасен звук, който издава островът всеки път, когато отливът се сменя с прилива? Казват, че…
В задната част на къщата се чу шум от припрени крачки.
— Извинете, че се забавих толкова много — рече задъхана Роза с пакет под едната мишница. — Беше под онази пратка от храна за птици за „От бряг до бряг“, а пък Юстъс отиде тази сутрин до общинския обор, нали разбирате, и трябваше да прехвърля всичко сама.
— Е, няма проблеми, благодаря.
Уопнър грабна пакета си и доволен се запъти бързо към вратата.
— Извинете, господине! — извика пощаджийката.
Уопнър се спря. След това неохотно се обърна, притиснал пакета към гърдите си.
Жената държеше жълтия фиш.
— Трябва да се подпишете, че сте го получили.
Без да отвърне нищо, Уопнър пристъпи напред и припряно се подписа. След това отново се обърна и бързо излезе от салона, като остави вратата да се затръшне зад гърба му.
Вече навън, той пое дълбоко дъх.
— Да върви по дяволите всичко — измърмори той.
Има-няма проповедник, но този път той нямаше да се върне на кораба, докато не се увереше, че отново не са объркали поръчката му. Измъчи се с кутията, подръпна етикета й първо леко, след това по-силно. Кутията се разпори по шева си и от нея изпаднаха десетина фигурки за игра — магьосници и чародейци изтрополиха по калдъръма в краката му. Подир тях се разпиля с шумолене колода карти на вълшебница: пентаграми, заклинания, обратни молитви, дяволски кръгове. Уопнър изруга и се наведе да ги събере.
В този миг Клей излезе навън, като отново затвори грижливо вратата зад себе си. Той прекоси верандата към улицата, хвърли един дълъг поглед на пластмасовите фигурки и картите, след това забърза по уличката, без да изрече и дума.