— Ще разделим съкровището наполовина.
Джони говореше с много сериозен тон, тон, който Малин дотогава не бе чувал. След това той стори нещо още по-изненадващо. Обърна се и се ръкува с Малин с детинска официалност.
— Ти и аз, Мал, сме равностойни съдружници.
Малин преглътна, почувства се по-добре.
Клечката изгасна и те направиха още крачка напред. Джони се спря и Малин чу издраскването на нова клечка, последвано от лумването на слабо огънче. Видя бейзболната шапка на брат си в ореола на трепкащото пламъче. Неочаквано през гредите изтрополи поток от пръст и камъчета, които отскочиха от каменния под.
— Не пипай стените — прошепна Джони — и не вдигай никакъв шум. Иначе ще срутиш всичко.
Малин не отвърна нищо, но инстинктивно се приближи към брат си.
— Не ме следвай много отблизо! — просъска Джони.
Поеха напред и надолу, после Джони извика и разтърси изгорената си ръка. Светлинката изгасна и те потънаха в пълен мрак.
— Джони? — извика Малин, почувствал как паниката го обзема, и посегна да улови ръката на брат си. — Ами проклятието?
— Хайде, хайде, няма никакво проклятие — прошепна му презрително Джони.
Чу се ново издраскване и кибритената клечка пламна.
— Не се безпокой, тук имам най-малко четирийсет клечки. И виж сега…
Той бръкна в джоба си, после се обърна към Малин и му показа хартиена щипка, която държеше.
— Какво ще кажеш, а? Край на изгорените пръсти.
Тунелът завиваше леко наляво и Малин забеляза, че вдъхващите кураж отблясъци светлина от входа на тунела вече бяха изчезнали.
— Може би е най-добре да се върнем и да вземем фенерче — предложи той.
Изведнъж долови злокобен шум: някакво отекващо стенание, което сякаш извираше от дълбините на острова, изпълни помещението.
— Джони! — извика той и отново се улови за брат си.
Шумът се разсея в дълбока въздишка, последвана от ново поточе пръст, което рукна от гредите над главите им. Джони изтръгна ръката си.
— Господи, Малин! Просто приливът обръща. Той винаги издава такива звуци в Наводнената шахта. И нали ти казах — говори тихо!
— Откъде го знаеш? — попита Малин.
— Всички го знаят.
Последва нов стон, клокочене, а сетне — силно проскърцвате на гредите, което бавно утихна. Малин прехапа устна, за да не й позволи да трепери.
След още няколко изгорени клечки тунелът сви в широка дъга и започна да се спуска по-стръмно надолу, стесни се и стените му станаха по-груби.
Джони бе вдигнал запалената клечка към прохода.
— Това е — отсече той. — Помещението със съкровището трябва да е на дъното.
— Не знам — колебливо произнесе Малин. — Май най-добре е да се върнем и да извикаме татко.
— Да не се майтапиш? — просъска Джони. — Татко ненавижда това място. Ще му кажем, след като открием съкровището.
Той запали нова клечка, след това мушна глава в тесния тунел. Малин успя да види, че проходът не бе по-висок от метър и двайсет. Напукани греди, укрепени от проядени от червеи подпори, поддържаха тавана. Тук мирисът на мухъл бе още по-силен, примесен с миризмата на водорасли и загатване за нещо по-лошо.
— Ще се наложи да пълзим — прошепна Джони и в тона му се прокрадна неувереност.
Той поспря и в един миг на надежда Малин си помисли, че щяха да се връщат. След това Джони изправи единия край на хартиената щипка и я захапа. Трепкащите сенки, хвърляни от светлината, придаваха на чертите на лицето му таласъмски, хлътнал вид.
Това беше капката, която преля.
— Аз повече не продължавам — обяви Малин.
— Добре — рече Джони. — Можеш да си стоиш там на тъмно.
— Не! — изхлипа силно Малин. — Тате ще ни убие. Джони, моля те…
— Когато татко разбере колко сме богати, ще е твърде радостен, за да ни се ядоса. Ще спести цели два долара седмично за издръжката ни.
Малин подсмръкна и избърса носа си. Джони се обърна в тясното пространство и положи ръка върху главата на Малин.
— Ей — прошепна му той с по-благ тон. — Ако сега се уплашим, може никога да не ни се падне втора възможност. Тъй че бъди приятел, става ли, Мал?
И разроши косата на брат си.
— Става — подсмръкна Малин.
Спусна се на четири крака и последва Джони надолу по спускащия се тунел. В дланите му се забиваха камъчета и песъчинки от пода на тунела. Джони изглежда палеше клечка подир клечка и Малин едва потисна желанието си да попита колко още са им останали, когато брат му рязко спря.
— Отпред има нещо — чу се шепотът му.
Малин се опита да погледне зад брат си, ала тунелът бе твърде тесен.
— Какво е?
— Врата! — просъска изведнъж Джони. — Честна дума, това е стара врата!