Загадката бе разкрита. Хач знаеше, че скорбутът сега е рядко заболяване в по-голямата част на света. Дори и в най-бедните страни от Третия свят, където бе практикувал, се отглеждаха пресни плодове и зеленчуци, и той не бе попадал на случай на скорбут в цялата си кариера. Досега. Отдръпна се от масата, обзет от необичайно задоволство от самия себе си.
На вратата се позвъни. „По дяволите“, помисли си той и бързо закри скелетите с платното, преди да излезе във всекидневната. Едно от неудобствата да живееш в малко градче бе, че никому не минаваше и през ум да телефонира, преди да намине. Нямаше да е никак приятно да видят върху масата в трапезарията му скелети, вместо семейните сребърни прибори.
Приближи входната врата, погледна през прозорчето и с изненада видя прегърбената фигура на професор Орвил Хорн. Старикът се бе подпрял на бастуна си, кичури бяла коса стърчаха право нагоре, сякаш наелектризирани от генератора на Ван де Грааф.
— А, ненавистният доктор Хач! — рече професорът, след като вратата се отвори. — Просто минавах оттук и видях, че лампите в този твой стар мавзолей светят. — Малките му очички щъкаха непрекъснато, докато говореше. — Помислих си, че сигурно си в подземната тъмница и разчленяваш трупове. Знаеш ли, от селото са изчезнали няколко млади момичета и хората са разтревожени. — Погледът му се спря върху купчината върху масата, покрита с голямо платно. — Ха сега де! Какво е това?
— Пиратски скелети — рече усмихнат Хач. — Нали искахте подарък? Е, честит рожден ден.
Очите на професора блеснаха от любопитството и той пристъпи неканен във всекидневната.
— Великолепно! — извика той. — Виждам, че подозренията ми са били оправдани. Откъде ги взе?
— Преди няколко дни археоложката на „Таласа“ откри мястото на пиратския лагер на остров Рагид — отвърна Хач и отведе стареца в трапезарията. — Разкриха масов гроб. Исках да установя причината за смъртта им.
Професорът повдигна рошавите си вежди, като чу тази информация. Хач дръпна платното и гостът му се наведе заинтригуван.
— Мисля, че разбрах от какво са умрели — не се сдръжа Хач.
Професорът вдигна ръка.
— Ш-ш-т. Нека да се пробвам сам.
Хач се усмихна, спомни си колко много обичаше професорът научните предизвикателства. Това беше игра, която бяха играли много следобеди: професорът подаваше на Хач някой чудат екземпляр или научна гатанка и го караше да си блъска главата с нея.
Доктор Хорн взе черепа на Черната брада, завъртя го и погледна зъбите му.
— Източноазиатец — произнесе се той и го остави обратно.
— Много добре.
— Не е кой знае колко учудващо — отвърна професорът. — Пиратите са били първите работодатели без расови предразсъдъци. Мисля си, че този е или бирманец или от Борнео. Може да е и от Ласкар.
— Дълбоко съм впечатлен — вдигна вежди Хач.
— Колко бързо забравят младите.
Професорът обиколи скелетите със светнали очи, досущ като котка, която обикаля мишка. Взе костта, която Хач бе строшил.
— Остеопороза — рече той и вдигна поглед към Хач.
Хач се усмихна, но не каза нищо.
Доктор Хорн взе челюстта.
— Очевидно е, че тези пирати не са били убедени, че човек трябва да си мие зъбите два пъти дневно.
Изследва зъбите, почеса се по лицето с дългия си показалец и се изправи.
— Всички индикации сочат скорбут.
Хач усети как лицето му посърва.
— Вие установихте това много по-бързо от мен.
— Скорбутът е бил широко разпространен по ветроходните кораби през миналите столетия. Боя се, че това е общоизвестен факт.
— Може би беше прекалено очевидно — рече разочаровано Хач.
Професорът го изгледа многозначително, но не каза нищо.
— Хайде, елате да седнем в салона — предложи младият човек. — Ще ви налея чаша кафе.
Когато след няколко минути се върна с поднос от чаши и чинийки, професорът бе седнал в едно кресло и разсеяно прелистваше една от средновековните драми, които майка му толкова обожаваше. На лавицата им имаше около трийсетина — напълно достатъчно, твърдеше тя: като свърши последната, вече ще е забравила първата и може да започне отначало. Като гледаше този човек от своето детство да седи в салона и да чете книга на майка му, Хач усети внезапното бодване на сладкогорчивата носталгия — толкова силна, че той тръшна подноса на масичката по-силно, отколкото желаеше. Професоът взе чашката си и известно време пиха мълчаливо кафе.
— Малин — рече старикът и се прокашля. — Дължа ти извинение.
— Моля ви — отвърна Хач, — дори не го споменавайте. Оценявам високо вашата откровеност.