— Бих рекъл, че това е стълба, натъпкана с анаболни стероиди — подсвирна той.
— Това е нещо повече от стълба — отвърна Найдълман. — Това е стълбищно устройство. Тези тръбни перила са от титанова сплав. Устройството ще бъде гръбнакът на укрепващата шахтата конструкция. След време ще построим радиална мрежа от титанови подпори от стълбата, които ще укрепят стените и гредите и ще стабилизират Шахтата, докато копаем. А към стълбата ще монтираме и лифт-платформа, нещо като асансьор.
Той посочи подпорите на стълбата.
— Във всяка тръба има прокарани фиброоптични, коаксиални и електрически кабели, а всяко стъпало е с осветление. В крайна сметка всяка част от конструкцията ще се управлява от компютър — от сервомоторите до наблюдателните камери. Но засега нашият приятел Уопнър не успява напълно да направи инсталацията дистанционно управляема. Затова е и поканата да се присъедини към нас. — Той чукна с крак горната част на стълбата. — Направена е по поръчка на „Таласа“ и е на стойност почти двеста хиляди долара.
Уопнър, който дочу последните му думи, приближи ухилен и каза:
— Ей, капитане, аз знам откъде можеш да си купиш и наистина готини седалки за тоалетни чинии по 600 долара парчето.
Найдълман се усмихна.
— Радвам се, че настроението ти се подобрява, мистър Уопнър. Хайде да се приготвяме.
Обърна се към групата:
— Нашата най-важна задача днес е да прикрепим тези пиезоелектрични сензори за натиск върху крепежните и подпорните греди в Шахтата.
Той извади един сензор от раницата си и го подаде да го разгледат. Беше малка метална лента с компютърен чип в средата, залята с твърда, прозрачна пластмаса. Във всеки край под прав ъгъл стърчаха дълги сантиметър и половина шипове.
— Просто го чуквате или го натискате в дървото. Мистър Уопнър ще го калибрира и ще го регистрира в базата данни на своя палмтоп.
Докато Найдълман говореше, един от техниците приближи Хач и му помогна да надене осигурителния колан. След това му подаде шлем и му показа как да използва интеркомната връзка и халогенната лампа на челото. После му подаде чанта с пиезокристални сензори.
Хач се зае да подреди полевата си медицинска екипировка, но Найдълман го викна. Той пристъпи напред, а капитанът произнесе в микрофона, прикрепен към шлема му:
— Магнусен, включете захранването на устройството.
Хач видя как изведнъж светна наниз от лампи по цялото протежение на стълбата и освети в ярка жълта светлина цялата ужасяваща дълбочина на Наводнената шахта. Тройният ред от светещи греди се спускаше в земята като някакъв път към ада.
Хач за пръв път виждаше какво представлява Шахтата — груб квадрат с дължина на стената около три метра, укрепена изцяло с дебели дървени греди, в които бяха врязани и сглобени на длаб масивни вертикални дървени колони на всеки ъгъл. През всеки три метра имаше монтирани на кръст по-малки греди, които се срещаха в средата на Шахтата: очевидно укрепваха облицовката и възпрепятстваха срутването й навътре. Хач бе поразен колко преосигурена изглеждаше Шахтата в инженерно отношение: сякаш Макалън я бе строил да издържи хиляда години, а не няколкото, необходими на Окъм да се върне и да прибере съкровището си.
Вторачен в спускащите се надолу светлини, Хач най-сетне осъзна, при това със спазмите в корема си, колко дълбока бе Шахтата. Светлините сякаш се превръщаха в глави на топлийки в тъмнината, а далеч долу перилата на стълбата почти се сливаха в мрачната дълбина. Шахтата бе като жива, шумолеше, капеше и поскърцваше, а и неясните по произхода си стенания и въздишки не секваха.
Далечен тътен на гръм премина над острова и внезапно появил се вятър слегна тревата около рова. След това заваля силен дъжд, който удави във вода и машините, и папратта. Хач остана на мястото си, защитен донякъде от масивния корпус на Ортанк. След броени минути, помисли си той, щяха да поемат по стълбата и да слязат на дъното. И още веднъж го връхлетя тревожещата мисъл, че всичко ставаше прекалено лесно — докато не усети как Шахтата издишва студения мирис на тинесто дъно: силна смесица от миризмите на морска вода, на загнило, на отдавна умряла риба и гниещи водорасли. И внезапно в съзнанието му връхлетя мисълта: „Някъде в тази плетеница от тунели е тялото на Джони.“ Еднакво силно желаеше и се боеше да го открият.
Един техник подаде на Найдълман малък газометър и той го окачи на врата си.
— Не забравяйте, че не слизаме на разходка — напомни Найдълман и огледа екипа си. — Можете да се откачвате от стълбата единствено за да прикрепите сензор. Ще ги поставим, ще ги калибрираме и излизаме по най-бързия начин. Но докато сме вътре, искам всеки да направи колкото е възможно повече наблюдения: за състоянието на обшивката, за размерите и броя на тунелите, за всичко, което му се стори уместно. Самото дъно е все още в дълбока тиня, тъй че ще се съсредоточим върху стените и входовете на страничните тунели. — Той замлъкна и нагласи шлема си. — Окей. Закачете осигурителните въжета към спасителните си колани и да тръгваме.