По време на вечерята Емили не престана да се удивлява. Пред нея се ширеше една от най-просторните маси за хранене, които някога бе виждала, цялата отрупана с китайски порцелан. Как се оправяха с всичко това? Огледа лицата на децата, насядали по столовете, и се замисли за себе си и Оливия. Двете се хранеха на кухненския блок в притихналата къща с готови, замразени храни. Как можеха да живеят толкова различно?
Всички те прилепиха длани и затвориха очи, докато свещеникът започна молитвата.
— Благослови ни нас, о, Боже, както и тези Твои дарове, които сме получили благодарение на Твоята щедрост, Господи наш. Амин — промълви приятният старец. — А сега да се заемаме с печеното!
Не й се привиждаше, нали? Сцената й напомняше на снимка от „Сатърдей Ивнинг Поуст“, но беше реална. Само веднъж бе присъствала на нещо подобно, при едно празнуване на Деня на благодарността в дома на баща си.
Последното, което Емили бе очаквала, като прие специалната задача днес следобед, бе да се озове на вечеря с такова шумно, многобройно, щастливо семейство. Нямаше търпение да се обади на дъщеря си и да й разкаже за тях.
Тя поклати глава, като улови погледа на Майк, седнал начело на масата.
— Ама и котката ли? — попита тя.
— А, тя е още един безделник — обясни й Майк. — Също като свещеника.
18.
След като се нахранихме, децата се изредиха, за да пожелаят лека нощ на Емили.
— Беше ни много приятно да се запознаем с вас — каза Трент с все същия превзет тон. — И на теб, татко, лека нощ. Да се наспиш добре.
— О, и ти да се наспиш добре, сър Хамлет — рекох, като го погъделичках здравата, докато се разпищя.
Когато най-после останахме сами, налях последното вино в чашата на Емили и накратко й разказах за моя живот. За жена ми — Мейв. За това как осиновявахме нашите деца едно по едно, докато в един прекрасен ден се стреснахме, като ги преброихме: бяха станали десет. Дори й разказах как жена ми умря. И как Мери Катрин, Шеймъс и аз се мъчехме животът в нашия дом да продължава да тече нормално.
— Но стига сме говорили само за мен — завърших, след като си излях душата. — Каквото било, било. Сега е време ти да ми разкажеш за най-важното в живота си.
— Няма много за разказване. Имам една дъщеря, Оливия — рече тя и извади снимка от чантата си.
— Сладурана — признах аз, като се наведох по-близо към Емили, за да огледам снимката. Също като майка си, едва не додадох. Удивително бе колко приятно започвах да се чувствам с нея.
Но вместо това, попитах:
— На колко години е?
— На четири.
— Само на тази възраст си нямаме дете у дома — заявих. — Какви са шансовете да се сдобием?
Мери Катрин влезе с две чинии и ни завари да се смеем.
— Мери, нали не е това, което си мисля? Ябълков пай? — попита Емили.
Мери Катрин нареди шумно чиниите на масата.
— Оставила съм печката включена — сепна се тя и бързо се извърна. — Това ли ще е всичко за тази вечер, господин Бенет?
— Разбира се… Това е всичко, Мери — избъбрих смутено.
Щом се затвори вратата към кухнята, взех от масата снимката на Оливия.
— А къде е баща й? — Леле, наистина ли го казах на глас? Няма що, Майк, много изтънчено го даваш. — Извинявай. Не си длъжна да ми отговаряш.
— Не, всичко е наред. Бащата на Оливия е… Той е в Калифорния. Разведохме се преди две години. Срещнахме се във военната авиация. Джон беше малко ръбат, но иначе беше много влюбен в мен. Беше забавен и чудесен специалист, роден за механик. Винаги съм мислила, че той е бил моят импулсивен ин, докато аз съм подреденият ян. Отначало всичко вървеше добре. Джон ръководеше сервизния отдел на представителството на „Мерцедес“ в Бетесда, докато аз напредвах в йерархията във ФБР. Разбира се, беше много напрегнато, защото и двамата работехме, а после се роди Оливия, но бяхме сплотен отбор, истинско семейство. Само че два дни след втория рожден ден на Оливия съпругът ми обяви, че трябвало отново да намери себе си. И първо последваха татуировките и пиърсингът, а после, без мое знание, купуването на автосервиз в Калифорния, за което той изхарчи повечето от общите ни спестявания.
— О! — възкликнах.
— Да, това е точната реакция. Неговият сервиз сега монтира по поръчка форсирани двигатели, наричат ги хот родс, на скъпите коли на кинозвездите, например на понтиак „Джи Ти О“ или форд „Шелби Кобра“. Калифорния се оказа истински рай за него.
— И много неприветливо място за теб и за дъщеря ти.
Емили си допи виното и остави внимателно чашата върху масата.