Каква бе тази гадория? И къде, по дяволите, се бе дянала охраната?
Беше слушал, че Морнингсайд Хайтс, съседният на университета квартал, бил много опасен, но никога не бе чувал някой да е бил нападнат тук, насред кампуса.
— Ето, вземи го — каза му Дан, като му подаде айпода си. — А в портфейла в чантата си имам сто и петдесет долара, както и кредитна карта от „Американ Експрес“. И тях можеш да вземеш, приятел.
— Ей, ама ти си бил много готин… — извика мъжът със скиорската маска, като сграбчи Дан за якето и го измъкна от инвалидната количка. После изрита вратата на сервизното помещение зад гърба си.
— Какво правиш, мамка ти? — изкрещя Дан, докато онзи го носеше на ръце в тъмната сграда.
Мъжът спря, пусна го на пода, натисна го с коляното си и с груб замах овърза краката, ръцете и устата му с тиксо.
— Шшшт, тихо! — Преметна го през рамо. — Кротувай сега. Не се приказва, когато си в час.
Трета част
Кръстен знак
36.
— Татко, внимавай да не се спънеш! И в никакъв случай да не го изпуснеш! — извика Джейн след мен, когато аз се заклатушках като зомби по бордюра към салона на училището „В името Божие“. Трябваше да отнеса там картонените проекти на децата, но днес, заради преумората, бях много непохватен.
Макар че научните проекти официално бяха приключили, следващият етап наподобяваше шоу по готварския тв канал „Фуд Нетуърк“, при което състезателите трябваше да отнесат тортите си до масата на журито.
Аз обаче щях да го направя шест пъти, без никакъв шанс да бъда награден с чек за десет хиляди долара.
След като всичко бе безопасно доставено по местоназначение, започнах да се успокоявам. Макар че когато минавах покрай един от многобройните щандове във физкултурния салон, върху който имаше гумен маншон за мерене на кръвното налягане, доста се изкуших дали да не премеря своето.
Изпратих Криси до вратата на класната й стая в детската градина. Тя се отдръпна от мен, щом понечих да я прегърна.
— Не тук, татко. После ще ми се подиграват, че още съм бебе — измърмори тя.
„Но ти наистина си бебе“, помислих си.
— Не може ли поне да си стиснем ръцете, госпожице Бенет? — примолих й се кротко.
Тя забързано ми подаде ръка като бизнес дама, след което ме заряза, без да се обърне и да ме удостои с поглед. Усмихнах й се от вратата, като я видях как кръстоса ръце и зашепна нещо на една от съученичките си. Толкова бързо порастват децата.
Слава богу, че аз, по някакво чудо, не остарявам толкова бързо.
Тъкмо слизах по стъпалата пред фасадата на училището, когато забелязах, че не бях включил мобилния си, след като го заредих. Не бе чудно, че цялата ми сутрин протече мирно и тихо.
Ох, помислих си, ето защо не е звънял. Като проверих, се оказа, че през последните двайсет минути съм получил два есемеса от шефката ми и още четири от Емили Паркър.
Първо се обадих на Емили. Тя имаше предимство.
— Веднага включи канала на телевизия „Фокс“.
Влязох в къщата на пастора към църквата „В името Божие“, съседна на училището. Госпожа Мейнард, енорийската секретарка, ме изгледа учудено, след като вдигна очи от купчината пликове върху бюрото си.
— Отец Бенет ще говори от осем часа, Майк — осведоми ме тя.
— Така ли? А мога ли да използвам телевизора ви? — попитах и влязох в салона, без да изчакам позволението й.
Извънредни новини на живо! — изписа се в карето в ъгъла на екрана. Предаваха по местния канал на „Фокс“. Прочетох от бягащия надпис по лентата долу:
Показаха трепкащ изглед от колежанския кампус, вероятно сниман от хеликоптер. Познах гранитния купол на библиотеката „Лоу“ към Колумбийския университет. Полицията бе оградила с отцепваща лента друга сграда в кампуса, където се струпваше все по-многобройна тълпа.
— Не! — простенах, щом най-после разбрах какво бе заобиколено от полицейския кордон. Камерата показа в близък план празна инвалидна количка.
Сякаш някой бе задигнал молитвената броеница, висяща около разпятието на стената над телевизора. Нима онзи луд бе отвлякъл още едно дете? Този ужас сякаш нямаше край. И какъв бе смисълът? По дяволите, сега само това ни липсваше!
— Къде си, Емили? — попитах я по телефона, като излязох на улицата.
— Тичам към метрото. Колумбийският университет е в центъра, нали? Не си прави труда да идваш да ме вземаш. Ще се видим направо там.
37.