— Не може да бъде, но е вярно! Татко се прибра у дома преди вечерята! Ах! — изкрещя възторжено Фиона, една от дъщерите ми, щом се появих на прага на трапезарията.
Цялата банда, все още с ученическите униформи, се бе прибрала вкъщи от училище и сега беше в разгара на приготвянето на домашните с такова старание, каквото рядко бях виждал. Обиколих всичките си деца, ударихме си по една лапа, раздадох прегръдки и дори успях да погъделичкам енергично някои от тях.
Мнозина от колегите ми в полицията са ме питали защо, по дяволите, са ми притрябвали толкова много деца, а аз винаги съм се затруднявал какво да им отговарям. Да, имаше много проблеми, много тежки моменти. Пред тоалетната сутрин се образуваше страхотна опашка. Стигаше се до безпорядък, който бе кошмар за подредените маниаци. Да не говорим за разноските. Завиждах на хората, на които им оставаха пари от заплата до заплата. Но затова пък моменти като този, когато децата ми бяха заедно и в безопасност, заети с по нещо, си казвах, че всяка частица от усилията си заслужава, защото това беше чисто, от нищо непомрачено щастие.
Просто те бяха моето племе, моят заряд в живота. Ние ги бяхме събрали заедно и всичкото добро, което жена ми — Мейв, и аз някога бяхме научили, го предавахме на тях. Не само че вземаха присърце уроците, давани в нашата къща — да бъдат любезни един към друг, възпитани и добри дори когато не се чувстват изпълнени с доброта, — но и когато порастваха, започваха да разпръскват тази доброта в света около тях. Не можех да преброя колко пъти учителите, съседите и родителите на съучениците им ми споделяха какви чудесни, любезни и умни са моите деца.
На Мейв, а сега и на Мери Катрин, която бе всеки ден с тях, се падаха деветдесет и девет процента от заслугата за това. Но онзи един процент, който оставаше за мен, ми даваше основание, кълна се, да се гордея със себе си и надминаваше всичко, което някога бях постигал в професията си.
Мери Катрин ми се усмихна, както беше заобиколена от морето униформи на католическото училище в карета на синьо и златисто.
— Майк, наистина ли си ти? — попита тя. — Да слагам ли вечерята?
— Не се тревожи — отвърнах й, като оставих мобилния си телефон на бюрото по пътя към стаята си. — Само се отбих за малко, да се заредя с нови сили. Разполагам с един час, докато ме призоват отново.
След двайсет минути, преоблечен в костюм, който не вонеше на пот, се върнах в трапезарията и едва не припаднах от изненада. Вместо да е отрупана с учебници, тетрадки, флумастери, калкулатори и линийки, масата отново, както всяка неделя, бе изрядно подредена като за празнична трапеза.
Мери Катрин, Брайън и Джулиана се появиха след секунда с поднос, отрупан с домашно приготвено пържено пиле, царевичен хляб с лют пипер халапеньо и свежа салата. Още едно невероятно вкусно меню, каквото може да приготви само моята спасителка Мери Катрин.
Поклатих глава към нея, притеснен, че й причинявам толкова трудности. Като изключим покойната ми съпруга, Мери Катрин бе най-искрено щедрата личност, която някога бях срещал.
Кой знае? Може би това означаваше, че вече не ми е чак толкова ядосана.
След като си казахме молитвите, аз забързано захапах парчето от още топлия царевичен хляб. Беше невероятно вкусно.
— Как може едно ирландско момиче да готви толкова добре южняшка кухня? — промърморих, като изметох трохите от масата. — Да се опитам ли да отгатна? Да не би да си от Южна Ирландия?
Усмивките и щастливото безгрижно настроение, което ни бе обзело, изчезнаха мигновено като спукан балон, щом проклетият ми телефон иззвъня. Изправих се да го взема, но Криси се извърна назад и го сграбчи преди мен.
— О, не, тате — каза ми тя и го подхвърли през масата на Бриджет. — Ти ще останеш тук. Няма ли телефон, няма и работа.
Всички запяха в хор:
— Няма телефон! Няма работа!
И така започна играта ни на криене на апаратчето от маймуната в средата на кръга. Познайте кой беше маймуната.
— Деца, работата не е за смях — опитах се да протестирам, едва сдържайки се да не прихна.
Разбира се, че не успях да докопам телефона. Тази игра никак не е честна, когато я играеш сам срещу десетина. Всъщност срещу единайсет, защото Мери Катрин се престори, че ми подава телефона, но в следващия миг извъртя ръка и зад гърба си го подаде на очакващия Брайън. Той пък го подметна на Еди, който вдигна капачето.
— Съжалявам, но господин Бенет не е тук — заговори Еди, докато всички останали крещяха като полудели. — Моля, кажете си името, като чуете сигнала. Биийп!
— Майк, ти ли си? — попита ме Емили, когато най-после го изтръгнах от ръката му.