— Шибан, извратен кучи син! — изкрещя госпожа Хаас. — Върни ми я обратно!
Похитителят въздъхна тъжно и продължително.
— Мила моя, как може да си позволяваш такъв цинизъм, нали си от едно от най-видните семейства в нашето толкова омърсено общество. Така ли трябва да се говори? На това ли са те учили превзетите академични преподаватели в изискания колеж „Сара Лорънс“? Или си усвоила този вулгарен език в търговската кантора на татенцето си? Но може би не трябва да се засягам толкова, след като ти си една от малкото жени в устремената единствено към повече пари сбирщина на Уолстрийт? Което ни води към следващия ти грях, Ан. Към похотта. Към многобройните ти изневери, ако слуховете са верни. Трябва ли да навлизам в подробности? В крайна сметка нали заради това всички ламтят за богатство? Секс и пари. И за да можете да си наемате слуги, които да ви перат чаршафите от осемстотин долара? Ти си мръсна грешница, Ан, както и импотентният английски позьор, когото си избрала за съпруг.
— Моля те, позволи ми да говоря с Мери Бет — прошепна Ан Хаас. — Само за секунда. Съжалявам за всичко, което съм ти причинила.
— Аз също — отвърна похитителят. — Но сега е невъзможно да говориш с дъщеря си. Аз съм тук, за да те науча какво означава да си човешко същество, Ан. И както всички други човешки същества, ти трябва да се примиряваш с неизбежните загуби. Грехът и загубата са неразделни спътници. А сега, моля те, подай телефона на моя приятел детектив Бенет. Беше удоволствие да си поговоря с теб, въпреки отвратителния ти език. Надявам се той да не ти е вдъхнал прекалено много надежди за съдбата на Мери Бет, госпожо главен изпълнителен директор. Но пък като се позамисля, надявам се да го е сторил. Колкото си по-нависоко, толкова повече ще те заболи при падането. Чао засега.
— Детектив Бенет слуша — заговорих, като поех телефона от разплаканата майка. — Как е Мери Бет? Добре ли е?
— Мери Бет е добре, Майк. Засега. Но я очаква един важен изпит. Последният, би могло да се каже. Всичко е в нейните ръце. Ще ти позвъня в същата секунда, в която оценката й бъде оформена.
— Почакай за минута. Не искаш ли пари?
— Всички пари на тази земя не могат да попречат на Мери Бет да се срещне със съдбата си, Майк.
Какво, по дяволите, означаваше това? Имаше ли въобще смисъл? Някъде оттам се чу пронизващ звук. Определено беше изщракване. Изтръпнах. Той току-що бе заредил автоматичния си пистолет.
— Моли се за нея, Майк. Сега само това й остава.
58.
Мери Бет Хаас заби здраво зъби в дебелата марля, с която бе запушена устата й, докато с мъка се надигна, за да приседне.
Беше натикана в нещо като метална кутия, черна като смола, с нисък капак, студени и мръсни стени и само една врата. Ръцете й бяха плътно притиснати около тялото с усмирителна риза.
Вече няколко часа беше в този метален кафез. Отначало бе ужасена, после — разгневена. А сега бе само тъжна, безкрайно, неутешимо, безнадеждно тъжна.
Докато седеше в притискащия я мрак, събитията от следобеда се преповтаряха в съзнанието й като кошмарна поредица.
Знаеше, че наистина не й е позволено да напуска кампуса, за да потренира в гимнастическия салон на Източна осемдесет и седма улица. Но тъй като бе капитан на отбора по волейбол, който се бореше да спечели щатския шампионат на Ню Йорк, учителите и треньорът й често се правеха, че не я забелязват, когато се измъкваше сутрин от училището, ако имаше свободен час.
Тъкмо преминаваше през един от онези наподобяващи пещери тунели под скелето на някакъв строеж на улицата, от другата страна на гимнастическия салон, когато един мъж, застанал до отворената врата на микробус, я попита:
— Ти ли си Мери Бет?
Момичето се сети за мъчителното вцепеняване, щом се извърна по посоката на гласа. Сякаш цялото й тяло се скова моментално, когато полетя напред, напълно беззащитна. Някаква силна миризма на лекарство, отделяна от течността, изпълни носа и устата й, след което повече нищо не помнеше…
Събуди се в усмирителната риза, с ужасно главоболие. Кога се бе случило това? Преди седем часа? Или преди осем? Осем часа на мрак и тишина. Осем часа да бъде мъчена с глад, жажда и мръсотия, без да може дори да отиде до тоалетната. Беше като корабокрушенец. Сред море от мрак, без никаква надежда за спасение.
Отначало мъката й бе ужасно остра, но сега се поукроти, гаснеща като свещица. Замисли се за приятелите си, за учителите си. За майка си. „За всички ми е мъчно“, повтаряше си тя. И съжаляваше, че постъпи така глупаво. Съжаляваше за цялата бъркотия.