Останалите членове на борда вече бяха пристигнали, всичките насядали около двойната маса край басейна. Местата бяха запазени за тяхната делова вечеря, свиквана по традиция веднъж на всеки три месеца.
— Ето, това не е никой друг, освен нашия буен ирландски председател на борда — заговори госпожа Клотие. — Откакто те познавам, Франсис, за пръв път закъсняваш за срещата ни.
— Да не ви обяснявам колко много неотложни задачи ни се струпаха в офиса — започна да се оправдава Франсис. Усмихна се и целуна ръката й, щедро украсена с диамантите на Картие. — Най-важното е, че сега съм тук, за да се сгрея на сиянието на красотата ви.
— Какъв непоправим ласкател си ти — въздъхна госпожа Клотие, като го перна закачливо по бузата. — Франсис, както съм ти казвала, ти си се родил няколко поколения по-късно.
— А вие няколко поколения по-рано, скъпа моя — отвърна й Франсис. Отмести менюто, което му поднесе сервитьорът в смокинг, и си поръча дувърска писия.
— Днес обядвах с Каролайн и тя ми довери, че „Слоун Кетъринг“ ще им доставят кутии със специален дизайн за соарето им — осведоми госпожа Клотие присъстващите. — Не е ли безобразие? Идеята хрумнала на Брук.
Франсис знаеше, че е под нивото на госпожа Клотие, кралицата на нюйоркското светско общество, да споменава фамилиите на такива прочути личности като Каролайн Бувие Кенеди и Брук Шийлдс.
Госпожа Клотие беше непоправима снобка. Тя всъщност пет пари не даваше за програмата за поддържането на достолепните сгради в Ню Йорк и за скучната мисия по разкрасяването на игрищата и обществените пространства в Манхатън. Единствената причина, поради която Франсис реши да оглави този комитет, бе шансът да угажда на капризите на толкова щедрата госпожа Клотие. В течение на много години той се бе утвърдил като неин неофициален консултант за проявите й на благотворителност. Това му позволяваше да пренасочва за много по-полезни цели милиони долари от практически неизчерпаемото наследство, останало й като вдовица на петролен магнат.
Днес той бе тук, за да измъкне от нея най-голямата сума, която някога бе искал, при това веднага след вечерята. Документите за прехвърлянето на парите, готови да бъдат подписани от нея, лежаха в куфарчето му, под кобура на автоматичния пистолет.
— Шампанско, господин Муни? — прошепна винаги дискретният сервитьор на ухото на Франсис, докато госпожа Клотие отново се бе впуснала в описания на последните бели, сторени от нейния пекинез Чарли.
— „Гленливет“. Двойно — прошепна му в отговор Муни, който в момента предпочиташе шотландското уиски вместо шампанско.
Четвърта част
Благотворителност
65.
Като се събуди внезапно сред мрака, Франсис Муни тутакси съжали за третото шотландско уиски, което снощи си бе поръчал. Алкохолът винаги нарушаваше съня му. Отново се опита да заспи, но точно тогава радиочасовникът му се задейства на режим „будилник“ и от радиостанцията Дабълю Ай Ен Ес отекнаха звуци от ксилофон.
— Добро утро — поздрави водещият. — Вече е пет и половина. Днес, заради Пепеляната сряда, е отменено правилото за паркиране от едната страна на улицата.
При споменаването на днешния ден отчаянието се надигна в гърлото на Франсис като давещ пристъп.
„Денят дойде — помисли си, като застена неудържимо. — Не! Твърде е скоро. Не мога да се справя с това. Какво да сторя?“
Сълзи рукнаха по лицето му. Цели десет минути му бяха необходими, за да възстанови самоконтрола си с бавно дишане. Стисна юмруци и заби нокти в дланите си колкото можа по-силно. Болката бе изключително мъчителна, но той целеше точно това. Избърса очи, изключи проклетото радио и спусна крака от леглото.
Направи си кафе и го понесе през безупречно чистите стаи на къщата си на Двадесет и пета улица в Челси. Любимото му място тук бе шезлонгът на плоския покрив над втория етаж.
Навън хладният въздух го освежи, особено като просна босите си крака върху асфалтовата мушама. Спомни си колко бе играл като дете под навеса на покрива на предишното му жилище, в квартала Инуд. Затова ли сега толкова много обичаше шезлонга на покрива си?
От пустата улица долу се чу шум от самотно бързащо такси. Той се усмихна и извърна поглед на север — към зелената сграда на издателската къща „Макгроу Хил“, приличаща по-скоро на някакъв кораб след корабокрушение, само че в стил ар деко. Усмивката му обаче помръкна, като се извърна към притъмнелия на изток хоризонт зад небостъргача Емпайър Стейт Билдинг.