Щом влязохме в църквата, Еди и Рики се втурнаха напред, за да си сложат одеждите на момчета, помагащи на свещеника при олтара. Джулиана, като най-голяма, поведе останалите деца към задните скамейки. Аз се приближих към оброчната плоча. Пуснах пет долара в кутията за дарения и запалих свещите. Коленичих пред червеникавото им сияние, затворих очи и изрекох молитви за мъртвите и особено за семействата им. Много добре знаех колко опустошителна може да бъде смъртта, когато сполети някое задружно семейство. Можех само да предполагам колко дълбоко може да бъде отчаянието на семействата, изгубили единственото си дете.
Докато се прекръствах, някой ме потупа по рамото. Беше Шеймъс.
— Точно такъв добър човек като теб търся — прошепна той. — Нуждая се от доброволец. Какво избираш: да четеш от Светото писание или да поднасяш даровете?
— Ще поднасям даровете.
— Всъщност ще трябва да се заемеш и с двете. Излъгах те, че имаш избор. Нека да изпълним ритуала, както е редно.
Литургията изглеждаше по-тържествена и по-тъжна от обичайното. Макар да се стараех, доколкото можех, не успях да прогоня убиеца от мислите си дори когато Шеймъс шепнеше латинските фрази, които според традицията трябваше да бъдат изречени в този свят ден:
— Memento homo, quia pulvis es, et in pulverem reverteris.
Помни, човече: ти пръст си и в пръст ще се превърнеш, повтаряше той, докато очертаваше кръстовете от пепел върху челата.
„От прахта произлизаме и в прахта ще се върнем“, мислех си аз. Същото, което бе написано на черната дъска до трупа на онова младо момче, първата му жертва.
Моля те, Господи, помогни ми да спра този болен човек, отговорен за цялата тази смърт, помолих се аз, когато се върнах на моята скамейка с кръст от пепел на челото си.
Докато коленичех, осъзнах, че бях белязан по същия начин, както горките деца. Челото ми като че ли пламна. Дори ми се стори, че усещах как бродят в сенките около мен призраците на Джейкъб Дънинг и Челси Скинър. Зад затворените си очи виждах лицето на Дан Хейстингс, чиято съдба все още бе неизвестна.
Мили Боже, помолих се, не позволявай да разочаровам всички.
67.
Франсис З. Муни разклати няколкото таблетки дексадрин, докато крачеше през прочутата Флат Айрън Билдинг на ъгъла на Бродуей и Пето Авеню. Но когато премина на отсрещната страна, откъм Медисън Скуеър Парк, той промени намерението си и пусна хапчетата в кошчето за смет на ъгъла. Днес не се нуждаеше нито от амфетамини, нито от други стимуланти.
И без това кръвта му кипеше. Сега му изглеждаше значимо всичко, което предизвикваше изострените му сетива, като сложните архитектурни украси по сградите от Долен Бродуей в стил боз ар. Харесваха му дори познатите миризми, разнасящи се от количките за понички, та даже и изпоцапаните тротоари. Никога досега не бе възприемал всичко около себе си така живо.
Куфарчето, което носеше, все повече му натежаваше. На всеки следващ светофар трябваше да го премества от едната в другата си ръка. От напрежение се изпоти, ризата залепна на гърба му. Но въпреки това, не можеше да вземе такси. Последното си пътуване, прилично на поклонение, трябваше да измине пеш.
Винаги бе обичал този град. Едно от най-чудесните и най-простите удоволствия в живота му някога бе да скита по безкрайно очарователните му улици. Французите бяха измислили дума за любителите на градските разходки: фланьори — хора, за които е удоволствие да наблюдават урбанистичния пейзаж.
Но в това беше и проблемът, помисли си той, докато продължаваше да крачи. Имаше цел, заради която трябваше да извърви прекалено дълъг път.
Внезапно се спря на ъгъла на Двадесет и пета улица и Пето Авеню. Една жена се появи от алеята покрай някаква порутена сграда, понесла чувал за смет.
— Извинете ме — извика Франсис, докато още подтичваше. — Госпожице! Хей, вие там!
Тя се спря.
— Как смеете! — изкрещя й Франсис и посочи бутилката от диетична кола, която ясно се очертаваше в тънката найлонова торба. — Това се рециклира. Трябва да го извадите!
— А ти пък кой си? От боклукчийската полиция ли си? — сопна се тя и му показа среден пръст. — Гледай си работата, шибаняк.
Франсис се замисли дали да не я гръмне. Неговата предана берета, заредена, го чакаше най-отгоре в куфарчето. Така с един изстрел щеше да затрие цялото самодоволство от грозната й физиономия. А накрая да я изрита настрани до смърдящата алея, където й беше мястото. Но внезапно осъзна, че ако го направи тук, ще бъде ужасно рисковано, и стисна зъби. Не биваше да позволи на емоциите му да надделеят. Имаше много по-голяма цел.