И тогава чухме лай.
Лаеше полицейското куче, обучено да надушва бомби. Стоеше най-горе на стълбите към сутерена и лаеше към нас като обезумяло.
— Не мисля, че иска да го поразходим — извика Чоу.
— Бягайте навън! Веднага! Всички вън!
Не се наложи да повтаря. За секунди се ометохме от къщата и се озовахме на отсрещния тротоар, зад полицейския кордон, до камиона на специалния отряд. След десет минути от сградата излязоха специалистите по обезвреждане на бомби. Всеки носеше по една картонена кутия.
По-възрастният от тях, с прошарени мустаци, ми махна да отида зад камиона. Преглътнах. Не очаквах, че ще ме покани да хапнем понички.
— Ти ще се справиш по-добре от мен, Майк… — Емили запуши уши с пръстите си.
— Намерихме това в едно скривалище до подземния му кабинет — обясни ми мустакатият, когато приближих.
Надникнах предпазливо в кутията. Вътре имаше куп дълги бели блокчета, приличащи на сладкиши.
— Успокой се. Това е C-4 — обясни ми опитният сапьор и махна с ръка. — Е, наистина още не съм съвсем сигурен дали не е PE-4, британската версия на този пластичен експлозив. На пръв поглед е трудно да се различат. Напълно стабилен е. Можеш да играеш мач с него. Даже да го запалиш, нищо няма да се случи, докато не го свържеш с проводник към някакъв детонатор…
Той замълча за кратко, за да ми покаже другата кутия, съдържаща намотка от нещо приличащо на дебело зелено въже за пране.
— А този детонаторен шнур тук се нарича кордтекс. Прилича на въже и се усуква като въже, но съдържа експлозивна сърцевина, което значи, че представлява един ужасно дълъг капсул-детонатор. С два метра от това може да повалиш цяло дърво. Или една сграда, ако свържеш достатъчно експлозив PE-4 от първата кутия.
Сапьорът поглади мустака си и въздъхна така мрачно, че ми настръхнаха косите.
— Какво има още? — попитах го.
— Проблемът е в кутията…
— В кутията ли? — учудих се аз.
— Пластичният експлозив PE-4 се произвежда в кутии по единайсет килограма, а тук са останали само около три кила. Освен това липсва половината от детонаторния шнур.
Нямах мустаци, затова се почесах по слепоочието. Сетне се обърнах и се загледах към високите сгради, колите, автобусите и пешеходците… Докъдето поглед стигаше, бе пълно с мишени. Муни можеше да се е прицелил във всяка от тях.
— Мамка му! — процедих ядно.
— Ти го каза — съгласи се мустакатият.
79.
Франсис Муни нагласи на главата си шапката с емблемата на „Сейнт Едуардс“, която взе от мъртвия треньор, и забърза по празния коридор.
Усмихна се, щом премина покрай химическата лаборатория, от която имаше толкова спомени. Сети се колко много го мразеха съучениците му, защото той почти винаги получаваше отлични оценки.
Отвори вратата, водеща към празния тренировъчен салон. Стори му се, че още мирише на пот и на мазилото „Бенгей“ за отпускане на мускулатурата. Погледна към изпоцапаните стени, към изпочупените дръжки на високите прозорци. Колко пъти бе скачал под коша върху този паркет? Колко обиколки беше навъртял тук? Докато обикаляше салона, той отвинти заглушителя от беретата и го метна към коша от линията за изпълнение на фал. Приземи се поне на метър от целта.
— Дори не уцели таблото. Явно някои неща не се променят — изръмжа той и прибра пистолета в джоба си.
Ревът на учениците от горните класове го блъсна като юмрук, когато влезе в големия физкултурен салон. Трибуните бяха изпълнени от ученици, всичките момчета. С униформените си блейзъри и панталони в цвят каки, те му напомниха за неговия клас, макар че за такива дълги коси и разхлабени вратовръзки тогава щяха да ги накажат. Направи му впечатление и още нещо — мургавите лица сега бяха доста повече, така че поне в тази насока явно бе постигнат известен напредък.
— Хайде, давайте, „Сейнт Едуардс“! — напевно повтаряше директорът по мегафона. — Хайде, започваме!
Изправени до него, момчета с бейзболни фланелки, нахлузени върху вратовръзките, приканваха с жестове публиката да скандира по-шумно.
Виковете му напомниха за полуфиналния мач за купата на града. За жегата, за крясъците, за тупкането на топката по паркета. Не го пуснаха да играе дори за минута, въпреки че треньорът му бе обещал. Победата им бе донесъл Уеб в последните секунди на мача. Франсис си тръгна, когато вдигнаха на рамене проклетия Уеб. Нямаше съмнение обаче, че обучението му в „Сейнт Едуардс“ бе особено полезно. Именно тук за пръв път се убеди колко скапано може да бъде цялото човечество.