— Много лесно — успокоих я аз, присвивайки рамене. — Ако се издъня, няма да съм наоколо, за да ми крещи.
Чоу ни посрещна пред полицейската барикада и накратко преговорихме всичко от плана, докато си проправяхме път през металните заграждения.
— Всички са по местата си — завърши той, когато спряхме пред главния вход на борсата. — Останалото зависи само от вас двамата.
С Емили преминахме през детекторите в огромното, но вече пусто фоайе. Вървяхме мълчаливо, всеки зает със собствените си мисли, докато пристъпихме в залата на партера.
— Късмет, детектив Бенет. Ако успеем с твоя план, ще те черпя една вечеря — обеща ми тя, щом спрях пред вратата, водеща към стълбището за балкона.
— Надявам се да не си забравиш кредитната карта от „Америкън Експрес“, агент Паркър — отвърнах й, когато тя продължи към залата с брокерите. — Защото, ако планът ми сработи, ще си поръчам поне петнайсет аперитива.
94.
Докато вървеше по коридора, Паркър беше благодарна, че всичко стана толкова бързо. Нямаше никакво време за мислене. Което бе за добро. Ако се замислеше за случващото се, неминуемо щеше да се обърне и да излезе.
Двама мъже от охраната на Фондовата борса бяха залегнали зад последното безопасно укритие и наблюдаваха входа на залата. Емили Паркър им показа значката си.
— Къде е той?
Двама брокери от борсата, скрити зад щандовете, й прошепнаха:
— Внимавайте, той е много опасен!
— Има оръжие — предупреди я някакъв пълничък мъж с оредяла черна коса.
Тя влезе в залата и се развика:
— Ти наистина ли си въобразяваш, че ще се отървеш безнаказано, шибаняк нещастен! Да, на теб говоря, боклук такъв!
— Коя си ти? — ревна Муни по микрофона.
— Аз ли? Аз съм една дама, която днес е дошла тук, за да си върши работата — извика Емили. — Докато ти си един най-обикновен престъпник, убиец на безпомощни деца. И сигурно си перверзен тип.
— Хей, госпожо! — обади се единият от брокерите. — Затваряй си устата! Заради теб ще избие всички ни!
— Не съм! — отрече Муни.
— Не си, така ли? — подигравателно извика Емили. — Да не се шегуваш? Достави ти удоволствие да убиеш тези невинни деца.
— Тези деца, както ти ги нарече, бяха безполезни, нищо не струваха. Те заслужаваха да умрат! — кресна Муни. — Родителите им е трябвало по-добре да ги обучат. Да ги научат колко е важно да бъдеш човечен.
— О, стига! Ти ли ще ни учиш на човечност? — разбесня се Емили. — Извинявай, аз мислех, че си само убиец на деца!
95.
Погледнах часовника си и коленичих до тактическата „миша дупка“. Така се наричаше отворът, който момчетата от екипа за спасяване на заложници вече бяха пробили в коридора, за да се намали въздействието от взривната вълна.
Приблизително на седем метра, Муни се бе изправил до парапета на балкона, с гръб към мен, заобиколен от пленниците си. Беше увлечен в размяната на обидни реплики с Емили. Между нас се простираше ярка слънчева ивица, разделяща балкона наполовина. Беше широка около метър. Слънчевите лъчи падаха там през големия преден прозорец на Фондовата борса. За миг, преди да проговоря, се вгледах напрегнато в осветената ивица.
— Франсис! Погледни тук! Хей, престани да слушаш тази госпожа! — извиках му аз. Муни рязко се извърна към мен, разгневен и объркан. Размаха заплашително детонатора.
— Прокрадваш се зад гърба ми, така ли? Само се опитай да мръднеш и ще се взривя — разкрещя се той. — Веднага! Ще изтребя всички! Къде са бащите? Защо никой не ме слуша?
Огледах момчетата и сина на шефа на охраната — всички бяха завързани с детонаторния шнур, включително и самият Муни. Тримата пленници бяха мъртвешки бледи, вцепенени и изпотени, с очи, разширени от страх и ужас. Спомних си за Брайън, най-големия ми син, само с няколко години по-малък от тях. Исках те да живеят. И всички ние да оцелеем. Трябваше да постигна това. По какъвто и да е начин.
— Франсис! Успокой се! Това съм аз, Майк Бенет — започнах колкото можех по-кротко. И много бавно, за да не го стресна, вдигнах ръце високо над главата си. — Не се прокрадвам зад гърба ти, а доведох бащите. Те са в коридора зад мен — точно както искаше. Сега ще дойдат, а ти ще освободиш момчетата. Ще ми съдействаш ли?
Муни пристъпи предпазливо към мен. Очите му зад очилата заблестяха напрегнато. Ръцете му, свързани със смъртоносния детонаторен шнур, се разтрепериха неудържимо. Не изпусках от очи най-важното — показалеца на дясната му ръка, надвиснал над бутона.