Артър Кларк
Безкрайно много време
Когато се чу тихото почукване по вратата, Робърт Аштън по силата на отдавна изработен навик светкавично огледа стаята. Макар и скучновато обзаведена тя излъчваше порядъчност, която не оставаше незабелязана от посетителите. Нямаше основания да очаква сред тях да бъде и полицията, но бе безсмислено да рискува.
— Влезте — каза след кратка пауза, която използва, за да вземе томчето с „Диалозите“ на Платон от лавицата. Може би това изглеждаше малко претенциозно, но винаги правеше впечатление на клиентите му.
Вратата бавно се отвори. Аштън продължи съсредоточено да чете, без да си дава труда да повдигне поглед от книгата. Усети едва забележимо ускоряване на пулса си и леки тръпки в гърдите. Разбира се, посетителят не можеше да бъде полицейски агент, реши Аштън, та нали някой щеше да го предупреди. При все това неочакваните посещения бяха за него нещо непривично, и следователно криещо потенциална опасност.
— С какво мога да ви бъда полезен? — попита равнодушно, след като остави книгата и погледна към вратата. Не стана от стола — тези любезности принадлежаха на едно отдавна погребано от него минало. Пък и посетителят бе жена. В кръговете, в които днес се движеше, жените бяха свикнали да получават бижута, дрехи и пари, но не и свидетелства за уважение.
При все това в тази посетителка имаше нещо, което го накара бавно да се изправи. Не само бе красива, но и излъчваше естествената властност на един свят, напълно недостъпен за евтините уличници, с които той се сблъскваше в работното си ежедневие. Личеше си, че зад спокойните й и проницателни очи се криеха целенасоченост и ум. Ум, може би не по-слаб от неговия, допусна Аштън.
Тогава още не си даваше сметка колко много я бе подценил.
— Нека не губим време, господин Аштън — започна тя. — Знам кой сте и имам работа за вас. Ето визитната ми картичка.
Отвори голямата си и изискана чанта и извади от нея дебела пачка банкноти.
— Приемете това като мостра — каза му.
Аштън улови във въздуха небрежно подхвърлените му пари. Дотогава не бе държал в ръце такава голяма сума. Пачката съдържаше най-малко сто петарки, всичките съвсем нови и с поредни серийни номера. Поопипа ги. И да не бяха истински, направата им бе толкова добра, че това щеше да бъде без значение.
Подобно на картоиграч, търсещ белязана карта, прокара пръст по ръба на пачката, преди да реагира.
— Бих искал да знам откъде ги имате. Ако не са фалшиви, възможно е да са белязани и да не могат да се пласират лесно.
— Истински са. Съвсем допреди малко се намираха в Английската банка. Ако не ви трябват, хвърлете ги в камината. Дадох ви ги просто като свидетелство за сериозността на намеренията си.
— Продължете — с кимване я покани да заеме единствения друг стол и подпря лакти на ръба на масата.
Тя извади пачка листове от обемистата чанта и му ги подаде.
— Готова съм да ви заплатя каквато сума ми назовете, ако се сдобиете с тези вещи и ми ги предадете във време и място, за които ще се договорим. Нещо повече — гарантирам ви, че при извършването на кражбите няма да бъдете застрашен от нищо.
Аштън погледна списъка и въздъхна. Жената очевидно не бе с всичкия си. При все това реши да продължи играта. Нищо чудно да паднеха още пари.
— Виждам — започна предпазливо, — че всички тези вещи се намират в Британския музей и че повечето от тях са, в буквалния смисъл на думата, безценни. Искам да кажа, че не могат да бъдат нито купени, нито продадени.
— Не смятам да ги продавам. Аз съм колекционер.
— Разбирам. И какво сте готова да заплатите за тях?
— Назовете сумата.
Настъпи кратка пауза, през която Аштън обмисли отговора си. Изпитваше професионална гордост от своята работа, но имаше неща, които не можеха да се постигнат с никакви пари. Все пак бе му любопитно да установи предела на възможностите на своята гостенка.
Отново погледна списъка.
— Според мен за целия комплект би било основателно да се поиска милион — отвърна не без ирония.
— Боя се, че не ме възприемате сериозно. При вашите контакти би трябвало да ви е лесно да пласирате това.
Нещо просветна и проблясна във въздуха. Аштън съумя да улови огърлицата, преди да падне на пода и не успя да сдържи въздишка на удивление. В ръката му се намираше цяло състояние. Централният диамант бе най-големият, който бе виждал през живота си. Навярно бе един от най-известните скъпоценни камъни в света.
Посетителката продължи да го наблюдава с безразличие, докато той слагаше огърлицата в джоба си. Аштън бе смутен. Разбра, че гостенката не се преструва. В нейните очи фантастичният камък очевидно не струваше повече от бучка захар. Лудостта, която наблюдаваше Аштън, наистина имаше невероятни мащаби.