— Какво?
— Бъдещето.
Тя се засмя, сякаш той се беше пошегувал.
— Светът свършва. Светът свършва и започва отново. Винаги е било така.
— Никога ли не си се страхувала от онова, което предстои? Никога?
— Никога.
В скута й стоеше плюшеният тигър. Очите й сякаш променяха цвета си в зависимост от цвета на онова, което гледа в момента. Сега тя гледаше нагоре към смрачаващото се небе и очите й бяха бездънно черни.
Разговаряха няколко минути на родния си език, но беше трудно и бързо се отказаха. Твърде много думи бяха непроизносими. Той забеляза, че след това Грейс беше много по-спокойна и осъзна, че не бъдещето беше онова, което я плашеше, а миналото — фактът, че тя се страхуваше от съществото в тялото си беше плод на разстроения ум на едно младо човешко момиче. Срещата й с Ивън беше потвърдила съществуването й.
— Не си сама — каза й той.
Погледна надолу и откри, че ръката й е в неговата. Едната й ръка за него, другата за тигъра.
— Това беше по-лошата част — съгласи се тя, — да чувстваш, че си единственият човек във вселената. Че всичко е тук — тя докосна гърдите си — и никъде другаде.
Години по-късно той прочете нещо подобно в дневника на друго шестнадесетгодишно момиче — онова, което беше намерил и изгубил и след това намерил и изгубил отново.
Не е изключено да съм последното човешко същество на Земята.
24.
Шасито на колата опираше в гърба му. Студеният асфалт докосваше бузата му. Стискаше в ръка безполезния автомат. Беше в капан.
Грейс имаше няколко възможности. Той имаше само две.
Не. Ако имаше някаква надежда да спази обещанието си, то тогава той имаше само един избор — този, който включваше Каси.
Тя също беше дала обещание. Безнадеждно, самоубийствено обещание към единствения човек на Земята, който все още имаше значение за нея и беше по-важен от нейния собствен живот. В онзи ден тя се изправи лице в лице със своя безлик преследвач, защото смъртта й не беше нищо, в сравнение със смъртта на даденото от нея обещание. Ако беше останала някаква надежда, то тя се криеше в безнадеждните обещания на любовта.
Той запълзя напред, покрай предната броня към откритото пространство и след това, както беше сторила Каси Съливан, Ивън Уокър също се изправи.
Напрегна се и зачака изстрела, който щеше да го довърши. Когато Каси се беше изправила в онзи безоблачен, есенен следобед, нейният заглушител бе побягнал. Ивън не мислеше, че Грейс би побягнала. Тя щеше да довърши онова, което беше започнала.
Но довършващият удар не идваше. Нямаше го куршумът, който да го накара да замълчи завинаги и да го свърже с Грейс като със сребърна верижка. Той знаеше, че тя е там. Знаеше, че може да го види как стои прегърбен пред колата. В този миг той осъзна, че не може да избяга от миналото и да се измъкне от неизбежните последствия — ужасът на Каси, нейната несигурност и болка — всички те сега му принадлежаха.
Над главата му имаше звезди. Право пред него пътят блестеше под светлината им. Леденият въздух го стягаше в прегръдката си. В него се носеше мирисът на мехлема, който Грейс беше сложила върху изгарянията му. Сърцето ти бие много бързо.
„Тя няма да те убие“ — каза си той. — „Това не е целта й. Ако целта й беше да те убие, тя нямаше да пропусне с този изстрел.“
Можеше да има само един отговор — Грейс възнамеряваше да го проследи. За нея той беше загадка и начинът да реши тази загадка беше да тръгне след него. Беше се измъкнал от капана, само за да пропадне по-дълбоко в него. Ако сега спазеше обещанието си, това нямаше да означава, че му е верен, а че е предател.
Не можеше да й избяга, не и с наранения си глезен. Не можеше да се помъчи да я убеди — вече не можеше да намери правилните доводи, с които да убеди самия себе си. Можеше да я изчака да се покаже. Да остане тук, да не прави нищо… и да рискува Каси да бъде открита от войниците на Петата вълна или да напусне хотела, преди патовата ситуация, в която беше изпаднал с Грейс, да бъде решена. Можеше да потърси сблъсък, но вече се беше провалил веднъж и вероятността да го направи пак беше голяма. Беше твърде слаб и наранен. Имаше нужда от време да се излекува, а такова време нямаше.
Облегна се на капака на колата и вдигна поглед към обсипаното със звезди, незатъмнявано от човешки светлини и изчистено от всякакви замърсители, небе. Същите тези звезди бяха блестели над света и преди човешкият род да се появи в него. Те не се бяха променили в продължение на милиарди години и какво ли изобщо беше времето за тях?