Той се топлеше край огъня. Грейс не накладе огън. Той беше светлината и топлината. Тя — мракът и студът. Той свали якето, пуловера и ризата. Изгарянията вече бяха хванали коричка и започнали ужасно да го сърбят. За да се разсее, той издяла нова патерица от един клон, който беше намерил в гората.
Чудеше се дали Грейс ще рискува да заспи. Тя знаеше, че силите му се възвръщат с всеки изминал час и с всеки час забавяне шансовете й за успех намаляват.
Видя я следобяд на втория ден, докато събираше дърва за огъня — сянка сред другите сенки. Беше сред дърветата, на разстояние петдесет метра, държеше мощна снайперистка пушка, с окървавена превръзка, увита около ръката й и още една около врата й. Гласът й прокънтя в ледения въздух и отекна сякаш чак до безкрайността.
— Защо не ме довърши, Ивън?
В началото той не отговори. Продължи да събира подпалки за своя огнен фар. След това отвърна:
— Мислех, че съм го направил.
— Не. Не е възможно да си помислил това.
— Може би ми е писнало да убивам.
— Какво пък означава това?
— Не би могла да разбереш — поклати глава той.
— Коя е Касиопея?
Той се изправи в цял ръст. Заради сивата облачна покривка, светлината сред дърветата беше слаба. Въпреки това, той успя да види циничната усмивка на устните й и бледия син пламък в очите й.
— Тази, която не отстъпи, когато всеки друг на нейно място би навел глава –отвърна Ивън. — Онази, за която не можех да спра да мисля, преди дори да я познавам. Тя е последната, Грейс. Последното човешко същество на Земята.
Тя дълго време не каза нищо. Той продължаваше да стои прав. Тя също.
— Ти си влюбен в човешко същество? — гласът й беше изпълнен с удивление. След това добави очевидното: — Това не е възможно.
— Някога мислехме едно и също за безсмъртието.
— Това е все едно някой от тях да се влюби в морски охлюв — тя вече се усмихваше. — Ти си луд. Побъркал си се.
— Да.
Той й обърна гръб, приканвайки я да стреля. В края на краищата, наистина беше луд, а лудостта има своя собствена броня.
— Това не е възможно! — изкрещя тя след него. — Защо не ми кажеш какво става наистина?
Той спря. Съчките изтрополиха глухо върху замръзналата земя. Патерицата изпадна изпод мишницата му. Той завъртя глава, но не се обърна.
— Прикрий се, Грейс — тихо каза той.
Пръстът й върху спусъка трепна. Нормалните човешки очи биха го пропуснали, но не и Ивън.
— Или… какво? — попита тя. — Пак ли ще ме нападнеш?
— Не аз ще те нападна, Грейс — поклати глава той. — Те ще го направят.
Тя наклони глава към него, като птицата на дървото, когато се събуди в лагера й.
— Те са тук — добави Ивън.
Първият куршум я уцели в горната част на бедрото. Тя се олюля назад, но остана изправена. Вторият куршум я удари в лявото рамо и пушката се изплъзна от ръката й. Третият изстрел, който най-вероятно идваше от втори стрелец, експлодира в дървото точно до него и пропусна главата му с милиметри.
Грейс се хвърли на земята.
Ивън побягна.
27.
„Побягна“ е силно преувеличено. По-скоро започна трескаво да подскача, като люлееше широко ранения си крак, за да прехвърли по-голямата част от теглото си върху здравия. Всеки път, когато петата му се удареше в земята, в полезрението му избухваха фойерверки от ярка светлина. Мина покрай димящия лагерен огън — фарът, който гореше от два дни, знакът „Тук сме!“, който беше окачил в гората. В движение грабна автомата си от земята — нямаше намерение да отбранява тази позиция. Грейс щеше да привлече огъня им — патрул от поне двама новобранци, а може би повече. Надяваше се да са повече. Ако бяха повече, щяха да държат Грейс заета известно време.
Колко далеч беше? На петнадесет километра? На тридесет? Нямаше да може да поддържа това темпо, но ако продължаваше да се движи, до утре сутринта трябваше да се озове някъде близо до хотела.
Чуваше стрелбата зад гърба си. Спорадични изстрели, а не непрекъснат огън, което означаваше, че Грейс действа методично. Войниците вероятно носеха окуляри и това донякъде изравняваше шансовете им. Не напълно, но поне малко.
Той изостави всякакви опити да се крие и тръгна по магистралата, движейки се с големи крачки по средата на пътя — самотна фигура под безкрайното оловно небе. Над главата му се носеха и кръжаха хиляди гарвани, насочили се на север. Той продължи да се движи и сумтеше от болка, защото всяка крачка беше мъчение, а всяка несигурна стъпка — напомняне. Температурата му се покачваше, дробовете му горяха, усещаше как сърцето му тежко блъска в гърдите му. Триенето на дрехите му беше отворило деликатните корички на раните му, които започнаха да кървят. Кръвта залепваше ризата за гърба му и се процеждаше надолу към дънките. Знаеше, че се пресилва. Системата, която беше инсталирана да поддържа живота му отвъд възможностите на човешкото тяло, можеше да спре да функционира.