Ако изобщо се събудеше.
Дъмбо не беше сигурен, че това ще стане.
— Доста е зле — каза ми той, след като го съблякохме и Дъмбо успя добре да огледа нараняванията му.
Беше промушен с нож в единия крак, прострелян в другия, покрит с изгаряния, имаше счупени кости и беше втрисан от висока температура — въпреки многото завивки, които бяхме натрупали върху него, Ивън продължаваше да се тресе толкова силно, че изглеждаше така, сякаш цялото легло вибрира.
— Сепсис — промърмори Дъмбо и когато забеляза, че го гледам глупаво, добави: — Това е, когато инфекцията стигне до кръвта ти.
— Какво ще правим? — попитах аз.
— Антибиотици.
— Каквито нямаме.
Седнах на другото легло. Сам се отдръпна в другия край, стиснал празния пистолет. Той отказваше да ми го върне. Бен се беше облегнал на стената, с автомат в скута и наблюдаваше подозрително Ивън, сякаш не беше сигурен дали всеки момент той няма да скочи от леглото и да направи нов опит да ни очисти.
— Не е имал избор — казах аз на Бен. — Как би могъл просто да влезе в мрака, без някой да го застреля?
— Искам да знам къде са Кекса и Малката — процеди през зъби Бен.
Дъмбо му беше казал да не стои прав. Бе му сменил превръзките, но Бен беше изгубил много кръв. Въпреки това, отказваше да послуша Дъмбо. Отблъсна се от стената, докуцука до леглото на Ивън и го удари по бузата с опакото на ръката си.
— Събуди се! — Пляс! — Събуди се, кучи син такъв!
Скочих от леглото и хванах Бен за китката, преди да е успял да удари Ивън отново.
— Бен, това няма да…
— Добре — той отдръпна ръката си и тръгна към вратата. — Сам ще ги открия.
— Зомби! — извика Сам, скочи и се затича към него. — И аз ще дойда!
— Престанете и двамата! — срязах ги аз. — Никой никъде няма да ходи, преди да сме…
— Какво, Каси? — изкрещя Бен. — Преди да сме какво?
Устата ми се отвори, но от нея не излязоха думи. Сам го дърпаше за ръката. „Хайде, Зомби!“ Петгодишният ми брат размахващ наоколо празен пистолет — и това ако не е метафора!
— Бен, чуй ме! Слушаш ли ме? Ако сега излезете там, навън…
— Ще изляза навън точно сега…
— … можем да загубим и вас! — надвиках го аз. — Не знаеш какво се е случило… Ивън вероятно е зашеметил и тях, така както направи с теб и Дъмбо. Но може и да не го е сторил… Може би точно в момента те са на път да се върнат тук и излизането навън е един глупав риск…
— Не ми изнасяй лекции за глупавите рискове. Знам всичко за…
Бен се олюля. Лицето му пребледня и той падна на едното си коляно, докато Сам безпомощно го дърпаше за ръкава. Двамата с Дъмбо го повдигнахме и го сложихме в празното легло, където той се отпусна по гръб, проклинайки нас, Ивън Уокър и скапаното положение, в което бяхме като цяло. Дъмбо ме гледаше уплашено, като елен, заслепен от светлината на фаровете — нещо от сорта на: „Ти знаеш отговорите, нали? Знаеш какво да правиш, нали?“
Грешеше.
32.
Вдигнах автомата на Дъмбо и го набутах в ръцете му.
— Сега сме слепи — казах му аз. — Стълбището, двата прозореца на коридора, стаите от източната страна, онези от запад, не спирай да се движиш и си дръж очите отворени. Аз ще остана тук с алфа мъжкарите и ще се опитам да ги удържа да не се избият един друг.
Дъмбо кимна, сякаш ме разбираше, но не помръдна. Сложих ръце на раменете му и го погледнах в очите, които постоянно се местеха насам-натам.
— Действай, Дъмбо. Разбра ли? Действай!
Той поклати глава нагоре-надолу, сякаш беше човешка кутийка бонбони PEZ, след което излезе от стаята с прегърбени рамене. Да излезе от тук беше последното нещо, което би искал да стори, но всички ние отдавна вече бяхме достигнали тази точка — да правим онова, което най-малко бихме искали да направим.
Зад мен Бен изръмжа.
— Защо не го застреля в главата? Защо в коляното?
— Защото така би се случило в един идеален свят — промърморих аз.
Седнах до Ивън. Виждах очите му да потрепват зад клепачите. Той беше мъртъв. Аз се бях сбогувала с него. Сега беше жив и аз може би нямаше да успея да му кажа „здравей“. Ние сме само на шест километра от „Кемп Хейвън“, Ивън. Защо ти отне толкова дълго време?
— Не можем да останем тук — заяви Бен. — Идеята да изпратим Катализатора на разузнаване беше лоша. Знаех, че не трябва да се разделяме. Утре сутринта си тръгваме оттук.
— И как ще го направим? — попитах аз. — Ти си ранен. Ивън е…
— Той не е важен — прекъсна ме Бен. — Е, предполагам, че за теб е…