— Не си я…?
— Не можах.
Той отново се засмя. Главата му се отдели от стената и той си пое дълбоко дъх, като човек, връщаш се към живота.
— Не можах.
40.
Стаята, в която тя лежеше, беше по-студена от фризер. Ивън седеше в леглото и ме наблюдаваше, докато влизах. Възглавницата лежеше на пода, там, където Бен я беше захвърлил. Вдигнах я и седнах на края на леглото на Ивън. Дъхът ни замръзваше. Сърцата ни биеха и мълчанието помежду ни ставаше все по-дълбоко.
Докато накрая не попитах:
— Защо?
— За да разпръснат остатъците — отвърна той. — Да строшат последната неразрушима брънка.
Притиснах възглавницата към гърдите си и бавно я залюлях напред-назад. Студено. Толкова е студено.
— Не можем да вярваме на никого — казах аз. — Нито дори на едно дете — студът се просмукваше в мозъка на костите ми. — Какво си ти, Ивън Уокър? Какво си ти?
Той избягна погледа ми.
— Вече ти казах.
— Да — кимнах аз, — направи го. Господин „Голямата Бяла Акула“. Аз обаче не съм такава. Още не. Няма да я убием, Ивън. Ще извадя това нещо и ти ще ми помогнеш.
Той не възрази. Знаеше, че е по-добре да не го прави.
Бен ми помогна да съберем необходимите неща, преди да се присъедини към останалите в ресторанта от другата страна на паркинга. Гъба, кърпи, един флакон ароматизатор, полевата аптечка на Дъмбо. Сбогувахме се на вратата на стълбището. Казах му да внимава като слиза надолу, защото стълбите са омазани с хлъзгавите останки на плъховете.
— За момент загубих самообладание — призна той, сведе поглед и започна да ровичка с крак килима, като някакво смутено малко момче, което е било хванато да лъже. — Не трябваше да става така.
— Ще го запазим в тайна.
Той се усмихна:
— Съливан… Каси, в случай че не… исках да ти кажа…
Зачаках. Не исках да го притискам.
— Глупавите копелдаци направиха голяма грешка, че не убиха първо теб — изтърси той.
— Бенджамин Томас Периш, това беше най-милият и странен комплимент, който някога съм получавала.
Целунах го по бузата. Той ме целуна по устата.
— Знаеш ли — прошепнах аз, — преди една година бих продала душата си за това.
— Не си заслужава — поклати глава той.
И за една хилядна част от секундата всичко изчезна — цялото отчаяние, мъка, гняв и болка и старият Бен Периш се върна от царството на мъртвите. Пронизващите му очи. Убийствената усмивка. В следващия миг всичко това се изпари и той беше заменен от новия Бен — онзи, когото наричаха Зомби. Тогава разбрах нещо, което не бях проумяла досега: обектът на ученическите ми желания наистина беше мъртъв, точно както и ученичката, която го беше желала.
— Изчезвай оттук — казах му аз. — И ако позволиш нещо да се случи на малкото ми братче, ще те преследвам като ловджийско куче.
— Може да съм глупав, ама не и чак пък толкова.
Той изчезна в пълния мрак на стълбището.
Върнах се обратно в стаята. Не можех да го направя. Трябваше да го направя. Ивън се дръпна назад в леглото, докато задникът му не опря в таблата. Пъхнах ръце под Меган, бавно я повдигнах, обърнах се и след това внимателно я спуснах върху Ивън, като сложих главата й в скута му. Взех флакона с ароматизатора („Деликатна смесица от ухания!“) и напръсках обилно с него гъбата. Ръцете ми трепереха. Нямаше начин да успея да направя това. Нямаше как да не го направя.
— Кукичка с пет зъбци — тихо каза Ивън. — Закачена е под дясната сливица. Не се опитвай да я издърпваш. Хвани здраво жичката и я отрежи възможно най-близо до кукичката, след това издърпай кукичката — бавно. Ако жичката се откачи от капсулата…
Кимнах нетърпеливо.
— Бум! Знам. Вече ми го каза.
Отворих медицинския комплект и извадих чифт пинцети и хирургически ножици. Бяха малки, но изглеждаха огромни. Запалих фенерчето и захапах задния му край.
Подадох на Ивън гъбата, която направо вонеше на бор. Той я притисна към носа и устата на Меган. Тялото й подскочи, клепачите й потрепериха и се отвориха и очите й се обърнаха нагоре. Ръцете й, които бяха сгънати прилежно в скута й, трепнаха, после замряха неподвижно. Ивън остави парцала върху гърдите й.
— Ако се събуди, докато бъркам вътре… — казах с фенерчето в уста, звучейки като много лош вентролог: „око с сбуди, токото ъркам ътре…“.
Ивън кимна.
— Има стотици неприятни начини, по които нещата могат да се объркат, Каси.
Той наклони главата й назад и насила отвори устата й. Погледнах надолу към блестящия, червен тунел с ширината на бръснач, който сякаш беше километър дълбок. В лявата си ръка държах пинцетите, в дясната — ножиците. Имах чувството, че и двете ми ръце бяха с големината на футболни игрища.