— Защото сме прекалено умни за тях? — попита Бен.
— Защото ще сме на последното място, на което биха се сетили да ни търсят — мрачно се усмихна Ивън.
43.
Нямаше време за повече спорове — трябваше да задействаме операция „Ранно напускане“ преди Петата вълна да беше задействала ликвидирането ни. Бен и Кекса излязоха, за да донесат бутилката с въглероден диоксид от ресторанта. Дъмбо патрулираше в коридора. Казах на Сам, че трябва да наблюдава Меган, тъй като й беше приятел от училищния автобус. Той си поиска пистолета обратно. Напомних му, че последния път пистолетът не му беше помогнал особено — беше изпразнил пълнителя, без да остави и една драскотина по мишената. Опитах се да му дам Мечо. Той вдигна очи към тавана. Мечо беше останал в миналото преди шест месеца.
След това двамата с Ивън останахме сами. Бяхме само тримата — той, аз и малката зелена бомба.
— Изплюй камъчето — наредих му аз.
— Какво да изплюя? — очите му бяха също толкова големи и невинни, като тези на Мечо.
— Цялата истина, Уокър. Криеш нещо.
— Защо мислиш…?
— Защото това е в твой стил. Такъв е начинът ти на действие. Като някой айсберг, три четвърти от който са под повърхността, но аз няма да ти позволя да превърнеш този хотел в „Титаник“.
Той въздъхна, избягвайки гневния ми поглед.
— Имаш ли лист и химикал?
— Какво? Да не би да е дошло време за някоя нежна любовна поема?
Това също беше в негов стил — всеки път, когато се доближавах твърде много до нещо, той ме отклоняваше от целта, като ми казваше колко много ме обича или как съм го спасила, или някакво подобно възторжено и уж задълбочено наблюдение върху естеството на моето великолепие. Въпреки това грабнах бележника и химикалката от бюрото и му ги подадох, защото, в края на краищата, кой ли би имал нещо против да чуе някоя нежна любовна поема?
Вместо това, той начерта карта.
— Едноетажна, бяла — или поне някога е била бяла — дървена къща. Не си спомням адреса, но е точно на магистрала 68. След някаква бензиностанция, с една от онези метални табели, дето са окачени отпред — „Хаволайн Ойл“ или нещо подобно.
Той откъсна листа и ми го подаде.
— И защо това е последното място, където биха ни потърсили? — отново се поддавах на техниката му за отклоняване на вниманието, макар че в „Хаволайн Ойл“ нямаше нищо поетично. — И защо ми чертаеш карта, след като ти ще дойдеш с нас?
— В случай, че се случи нещо.
— На теб ли? А ако нещо се случи и на двама ни?
— Права си. Ще направя още пет копия.
Той започна да чертае следващата. Наблюдавах го две секунди, после грабнах бележника от ръката му и го хвърлих по главата му.
— Ти, кучи сине — знам какво правиш!
— Чертаех карта, Каси.
— Задействането на детонатор с бутилка за сода е нещо в стил „мисията невъзможна“, нали? И докато всички ние тичаме като луди към онази табела „Хаволайн“, с теб начело със счупения ти глезен и температура от четирийсет и два градуса…
— Ако имах четирийсет и два градуса температура, щях да съм мъртъв — отбеляза той.
— Не, нямаш, и знаеш ли защо? Защото мъртъвците нямат температура!
— Господи, колко ми липсваше — кимна замислено той.
— Ето! Ето пак! Точно както във вашата ферма, както в Лагера и в лагера на смъртта на Вош. Всеки път, когато те притисна в ъгъла…
— Ти ме притисна в ъгъла, в мига, в който те…
— Спри!
Той спря. Седнах на леглото до него. Може би правех всичко по грешния начин. Баба ми винаги казваше, че с мед можеш да хванеш повече мухи. Проблемът беше, че не ме биваше особено в женските хитрини. Хванах го за ръката. Погледнах дълбоко в очите му. За момент се поколебах дали да не разкопчая ризата си, но реших, че може да разкрие малката ми хитрост. Не че „хитростите“ ми бяха чак толкова малки.
— Няма да ти позволя да ми извъртиш още един номер, като този в „Кемп Хейвън“ — предупредих го аз, добавяйки в тембъра си нещо, за което се надявах, че звучи като съблазнително мъркане. — Това няма да стане. Ще дойдеш с нас. Кекса и Дъмбо могат да те носят.
Той протегна другата си ръка и докосна бузата ми. Познавах това докосване. То ми липсваше.
— Знам — каза той.
Изражението на шоколадовите му (Ох!) очи беше безкрайно тъжно. Този поглед също ми беше познат. Бях го виждала преди, в гората, когато ми призна кой е наистина.
— Но ти не знаеш всичко. Не знаеш за Грейс.