— Бен — повиках го аз и прокарах пръсти по тила му. Косата му проблясваше, осеяна с кристалчетата на снега. — Всичко свърши.
Една сянка се стрелна покрай нас и се затича към хотела. Скочих и побягнах след нея, тъй като сянката принадлежеше на по-малкия ми брат, който бягаше към входната врата. Улових го и го съборих на земята, а той започна да рита и да се мята и изобщо изпадна в ярост. Вече не бях сигурна дали Дъмбо няма да е следващият, който ще се побърка, а никой не можеше да се оправи с трима луди наведнъж.
Оказа се, че се тревожа напразно. Дъмбо беше изправил Бен на крака, държеше Меган за ръка и водеше двамата към пътя, което беше по-лесно, отколкото аз да се справя със Сами, когото бях приклещила с лице надолу под мишницата си, докато той размахваше ръце и крака и крещеше:
— Трябва да се върнем, Каси! Трябва да се върнем!
Минахме по рампата към магистралата, спуснахме се по надлеза и едва тогава аз оставих Сами на земята, здравата го тупнах по дупето и му казах да престане или ще направи така, че да убият всички ни.
— Какво ти става изобщо? — попитах го аз.
— Опитвах се да ти кажа! — изхълца той. — Но ти не ме слушаше. Никога не ме слушаш! Изпуснах го!
— Изпуснал си го?
— Пликчето, Каси. Докато бягахме, аз… го изпуснах!
Погледнах към Бен. Той седеше прегърбен, с наведена глава и ръце върху събраните си колене. Погледнах Дъмбо. Раменете му бяха отпуснати и очите широко отворени, докато стискаше ръката на Меган.
— Имам лошо предчувствие — прошепна той.
Светът замря. Дори снегът сякаш увисна неподвижно във въздуха.
Хотелът избухна в ослепителна топка от неоново зелено. Земята потрепери. В образувалия се вакуум нахлу въздух и събори и четирима ни на земята. След това останките се понесоха с рев към нас и аз се хвърлих върху Сами. Вълна от парченца бетон, стъкло, дърво и метал (а да, и от шибаните плъхове на Бен), не по-големи от песъчинки, се спусна надолу по хълма, превръщайки се в сива кипяща маса, която ни погълна.
Добре дошли в Дюбюк.
VI
Спусъкът
49.
Не му харесваше да е около най-малките деца в лагера. Те му напомняха за по-малкото му братче. Братчето, което беше в къщи, когато излезе да търси храна, а го нямаше, когато се върна. Братчето, което така и не успя да намери. В лагера, в редките мигове, когато не се обучаваше, ядеше, спеше, миеше казармите, лъскаше обувките си, почистваше автомата си, не беше наряд в кухнята или не работеше в хангара за обработка, той отиваше да работи като доброволец в помещенията на децата или в автобусите, с които те идваха. Не му харесваше да е около малките деца, но въпреки това го правеше. Никога не изгуби надежда, че един ден ще намери по-малкия си брат. Че един ден ще влезе в хангара за обработка и ще го открие да седи в един от големите червени кръгове, нарисувани на пода, или ще го види как се люлее на старата гума, окачена на дървото на импровизираната площадка за игра до парадния плац.
Но никога не го откри.
В хотела, когато разбра, че врагът имплантира бомби в децата, той се запита дали това не се беше случило и с неговия брат. Дали не бе открит и отведен, и дали не го бяха накарали да глътне зелената капсула? След което го бяха изпратили отново отвън, за да бъде открит от някой друг. Вероятно не. Повечето деца бяха мъртви. Много малко от тях бяха спасени и доведени в лагера. Брат му вероятно не беше оцелял много време след деня на изчезването си.
Но може и да са го отвлекли. Може да са го накарали да глътне зелената капсула. Може да са го изхвърлили обратно навън и да са го оставили да се скита по света, докато не е попаднал на група оцелели, които са го приели, нахранили са го и са изпълнили стаята с дъха си. Може да е станало и така.
Зомби го беше попитал какво го тормози. Бяха пресекли паркинга, за да открият в стария ресторант бутилка с въглероден диоксид. Зомби бе изоставил опитите да го накара да проговори. Когато му зададе въпроса, Зомби всъщност не очакваше да получи отговор.
Винаги разбирам, когато нещо те мъчи. Придобиваш онзи особен вид, все едно имаш запек. Все едно се опитваш да изсереш тухла.
Бутилката не беше тежка, но Зомби беше ранен и по пътя обратно вървеше пръв. Беше нервен и всяка сянка го караше да подскача. Не спираше да повтаря, че нещо не е наред. Че нещо не е наред с тоя Ивън Уокър и че нещо не е наред със ситуацията като цяло. Зомби смяташе, че са ги изиграли.