Вратата се отваря и в стаята влиза командир Александър Вош. Той носи дървена кутия, която поставя на масата пред мен.
— Добре изглеждаш, Марика — казва той. — Много по-добре, отколкото очаквах.
— Името ми е Катализатор.
Той кимва. Разбира точно какво имам предвид. Неведнъж съм се чудила дали информацията, събирана от „Страната на чудесата“, не може да се използва в двете посоки. Ако можеш да „свалиш“ човешките преживявания, защо да не можеш и да ги „качиш“? Възможно е мъжът, който ми се усмихва в момента, да съдържа спомените на всяко човешко същество, което беше преминало през програмата. Той може и да не е човек — а аз имам своите съмнения по този въпрос — но може също така в него да са събрани всички човешки същества, които са преминали през вратите на „Страната на чудесата“.
— Да. Марика е мъртва — той сяда срещу мен. — А ето, че ти си тук, въздигнала се от пепелта, като птица феникс.
Той знае какво ще кажа. Мога да го видя по проблясъка в бебешко-сините му очи. Защо просто не ми каже? Защо трябва да го питам?
— Малката жива ли е?
— На кой отговор би повярвала повече? На да или на не?
Помисли, преди да отговориш. Шахът те учи на това.
— Не.
— Защо?
— „Да“ би могло да е лъжа, за да ме манипулирате.
Той кимва одобрително:
— За да ти дам фалшива надежда.
— За да спечелиш предимство.
Той накланя глава и очите му зад тесния му нос се втренчват в мен.
— Защо някой като мен би се нуждаел от предимство пред някой като теб?
— Не знам. Вероятно има нещо, което искаш.
— Иначе…?
— Иначе щях да съм мъртва.
Той дълго мълчи. Погледът му ме пронизва чак до мозъка на костите. Той посочва дървената кутия.
— Донесох ти нещо. Отвори я.
Поглеждам кутията. След това отново поглеждам към него.
— Няма да го направя.
— Това е просто кутия.
— Каквото и да искаш да сторя, няма да го направя. Губиш си времето.
— А времето е единствената разменна монета, която ни е останала, нали? Времето… и обещанията — той почуква върху капака на кутията. — Похарчих много от ценното си време, за да намеря една от тези — той побутва кутията към мен. — Отвори я.
Отварям я. Той продължава.
— Бен не би играл с теб. Нито пък Алисън — искам да кажа Малката. Алисън също е мъртва. Не си играла шах, откакто е умрял баща ти.
Поклащам глава. Не в отговор на неговия въпрос. Поклащам глава, защото не разбирам. Главният архитект на този геноцид иска да играе шах с мен?
Треперя в тънкия като хартия гащеризон. Стаята е много студена.
Вош ме наблюдава и се усмихва. Не. Не просто ме наблюдава. Това не е като в „Страната на чудесата.“ Той не просто знае спомените ми. Той знае какво мисля. „Страната на чудесата“ е устройство. То записва, но Вош е този, който чете.
— Вече ги няма — изтърсвам аз. — Не са в хотела. И ти не знаеш къде са.
Трябва да е това. Не мога да се сетя за друга причина, поради която не ме е убил.
Тази причина обаче е глупава. В това време и с неговите ресурси колко ли трудно ще му е да ги открие? Стискам студените си ръце между коленете и се насилвам да дишам бавно и дълбоко.
Той отваря капака, изважда дъската и взема бялата царица.
— Белите? Ти предпочиташ белите.
Дългите му, сръчни пръсти нареждат фигурите. Пръсти на музикант, скулптор или художник. Той опира лакти в масата и сплита пръсти, за да опре брадичката си върху тях, както го правеше баща ми, всеки път, когато той играеше.
— Какво искаш? — питам го аз.
— Искам да изиграя партия шах — повдига вежди той.
Наблюдава ме мълчаливо. Петте секунди стават десет. Десетте се проточват до двадесет. След тридесет секунди, сякаш е минала цяла вечност. Мисля, че знам какво прави — играе игра в играта. Просто не разбирам защо.
Започвам с откриването на Руй Лопез. Не е най-оригиналното откриване в историята на шаха — но аз съм малко напрегната. Докато играем, той си тананика тихо и немелодично и аз веднага разбирам, че го прави нарочно, за да имитира баща ми. Стомахът ми се свива от отвращение. За да оцелея, бях изградила около себе си емоционална крепост, която да ме защитава и да запази разсъдъка ми в един свят, който беше опасно полудял, но дори и най-откритият човек има свое лично и свято място, където никой друг не може да влезе.
Сега разбирам смисъла на игра в играта — няма нищо лично и нищо свято. Никаква част от мен не е скрита за него. Стомахът ми се присвива. Той беше направил нещо повече от това да оскверни спомените ми. Той изнасилва душата ми.